Бри Диспейн: Божествени и прокълнати

— Целуна ме по бузата. — Сега вече разбирам. Ти си ми дала най-ценния дар. Мислила си, че ще се превърнеш във върколак, като ме спасиш, въпреки това си сторила необходимото. Готова си била да размениш своя живот за моя. Няма по-ценен дар… — Той се приведе, за да ме целуне по устните.

Отдръпнах се.

— Какво има? Какво става?

— Вълкът е в мен. Раните ми се лекуват за нула време… чувствам се по-силна, иска ми се да тичам.

— Прехапах устни. — Някой ден ще ме завладее. Нали завладява всички рано или късно?

— Не, Грейс. Не всички.

— Но Гейбриъл е написал, че ухапаните се превръщат по-бързо. Той е бил свещеник, а се е превърнал във вълк за броени дни. Аз нямам никакъв шанс.

— Той е бил заобиколен от война, клане. Ти не си. Около теб са хората, които те обичат, които ще те пазят.

— Джуд разчиташе на същите тези неща. Той беше един от най-свестните хора, които познавах, а се преобрази толкова бързо. Аз не съм добра като него.

— Джуд беше добър. Само че той се остави на страха и ревността да го погълнат. — Даниъл сви рамене. — Страхът води до гняв. Гневът води до омраза. Омразата води към тъмната страна.

Вдигнах вежди и потиснах желанието да го ударя в ранената ръка.

— Какво? — Даниъл вдигна ръце. — И ти беше с нас, когато гледахме „Междузвездни войни“ петдесет и три пъти за едно лято.

— Петдесет и четири. Двамата с Джуд останахме до два след полунощ, за да догледаме „Завръщането на джедаите“, след като ти заспа. Опитах се да направя карамелизирани пуканки и едва не подпалих къщата. Джуд пое вината…

Гласът ми затрепери. Бе толкова болезнено да си мисля за брат ми.

— Дано Джуд знае, че ако… когато се върне… ще му подам ръка.

— Това трябва да бъде котвата ти — отвърна Даниъл. — Бъди силна, за да му помогнеш, когато се нуждае от теб. — Прокара пръсти по бузата ми и избърса сълзата. — Не е нужно да преживяваш всичко това сама. Имаш мен. — Той бръкна в джоба и извади нещо. — Отвори ръка и ми подаде назъбен черен камък. Беше неговият медальон, счупен на две.

Поех го от ръката му. Беше по-топъл от последния път, когато го докоснах, и пулсираше със сила, която не бях забелязала досега. Това бе пулсът на надеждата.

— Мислех, че няма да го намеря в снега — призна той. — Много отдавна не бях търсил нещо без уменията си.

— Сигурен ли си, че искаш да остане в мен? Твой е.

— Вече не ми е необходим — рече той. Целуна ме нежно по устните с топлота и обич. Когато устните му се отвориха и ме целуна истински, той ми даде всичко, което досега бе сдържал. Почувствах се свободна и лека, също както когато тичахме през гората.

— И сега какво ще правим? — попитах аз, докато Даниъл ме притискаше до гърдите си.

Той прочисти гърло.

— Навън има лоши неща. Все неща, които хрътките са били създадени да унищожават. — Прокара пръст по бузата ми. — Не мога да бъда герой както ти искаш, не и по този начин, но ти можеш, Грейс. Не е нужно да се поддаваш на тъмната страна. Можеш да я пребориш. Можеш да превърнеш проклятието в благословия. Можеш да се превърнеш в герой. Можеш да станеш истинско божествено създание.