Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

— Откъде?

— От Гейбриъл. Пасторът се опита да се свърже с него след Деня на благодарността, но в колонията не обичат натрапници от външния свят. Там няма нито мобилни телефони, нито обикновени.

— Звучи ми познато — измърморих.

— Баща ти написа няколко писма, но отговор така и не дойде. Когато научи какви са резултатите от изследването на кръвта, се качи на първия полет.

— Значи татко знае за Джуд? — Защо не ми е казал? Защо не е казал на Джуд?

— Искаше да изчака, докато намерим втори лунен камък. Мислеше, че ако Джуд разбере какво се случва, ще се преобрази по-бързо. Пасторът дойде при мен малко преди края на смяната ми в магазина. Помоли ме да следя какво става, докато го няма. — Даниъл наведе глава. — Допуснахме огромна грешка. Трябваше аз да замина.

Стиснах ръката му. Мястото му беше точно тук.

— Джуд може да си е тръгнал към къщи. Чарити и Джеймс са в беда, а след като татко го няма, просто не знам…

— Можем да изтичаме.

— Не. Ако греша, ще го отведем право при тях.

— Отпуснах примирено рамене. — Не знам какво да правя. Не знам накъде да поема.

— Миризмата му се усеща. Много е объркан, повече от преди. Не мога да определя къде точно се намира. Не знам дали е наблизо, или е тръгнал нанякъде.

— Той стисна ръката ми. — В канцеларията на баща ти има телефон. Да звъннем на Чарити. Кажи й да отиде у съседите. Можем да позвъним и на летището. Ще оставим съобщение за баща ти и ще му го предадат веднага щом кацне.

Облаците се поразсеяха и луната блесна над нас. Даниъл огледа драскотините по кокалчетата ми. Цялата бях издраскана от падането. Очите му заблестяха, докато целуваше изранените ми ръце.

Потръпна, отдръпна се и се облегна на камбанарията. Притисна лунния камък към врата си.

— Дай ми минутка — помоли тихо той и затвори лъскавите си очи. — Всичко ще бъде наред.

— Само така си мислиш — изръмжа глас зад мен.

Няколко секунди по-късно

— Знаех, че сте тук. — Джуд се олюля на стръмния покрив. Тръгна напред, сякаш вървеше по греда, и скъси разстоянието помежду ни. — Не знам откъде разбрах, важното е, че разбрах. — Очите му ми се сториха черни, но блестяха на лунната светлина. — Случайно място, на което да приключим тази работа, нали? Все едно господ ме доведе тук.

— Не господ ще е довел — отвърна Даниъл. — Замисли се, Джуд. Помисли какъв е вкусът ти, какви миризми долавяш. Помисли какво се гърчи в теб.

Брат ми се изсмя.

— Господ ме доведе тук. — Той извади нещо, което досега криеше зад гърба си. Беше ножът на Дон, изцапан с кръв. — Лежеше на алеята и ме чакаше. — Обърна го в ръката си и видя как луната блести по острието. — Знаеш ли от какво е изработен? От сребро. Само то може да те убие.

— Джуд, моля те. — Застанах пред Даниъл и се опитах да запазя равновесие. — Много те моля, престани.

Джуд ме погледна, олюля се и едва не падна. Видя синините, разкъсаната ми окървавена рокля и на разкривеното му лице се прокрадна загриженост.

— Грейси, какво се е случило? — Гласът му прозвуча тих като на дете. Направи стъпка към мен и протегна ръка. — Грейси, какво става? — Стори ми се уплашен, объркан.

— Джуд? — протегнах ръка и аз.

Даниъл стисна рамото ми.

— Недей.

Пръстите ми докоснаха пръстите на брат ми.

— Тук съм — отвърнах и стиснах ръката му.

Очите на Джуд заблестяха в сребърно. Изблъска ме от пътя си и налетя на Даниъл.

Паднах на керемидите. Задържах се и погледнах нагоре тъкмо когато Джуд стисна ризата на Даниъл.

— Какво си направил на сестра ми?! — изрева в лицето на някогашния си приятел.

Даниъл наведе глава.

— Нищо — отвърнах аз. — Даниъл не е направил нищо.

— Не лъжи, за да го защитиш. — Джуд се тресеше целият, но поне държеше ножа отстрани, сякаш се страхуваше да замахне с него.

— Пийт го направи… защото ти му каза да направи каквото трябва.

— Какво? — Джуд се извърна. — Не… това е лъжа. Той те е подвел. Той те кара да лъжеш, въпреки че те е наранил. Библията предупреждава, че има хора като него — не богобоязливи мъже, които се възползват от милосърдието ти и превръщат добротата в похот. Това е сторил с теб и аз съм единственият, който го вижда. Той е чудовище.

— Не — отвърнах аз. — Ти не си светец, Джуд. Ти си чудовището.

Той поклати глава.

— Как е възможно да го защитаваш? Как е възможно да го обичаш? Знаеш какво е направил. — Пристъпи по-близо до Даниъл. — Ти ме остави — обърна се към него. — Изостави най-добрия си приятел. Беше мой брат и ме остави да умра.