Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

— Не можеш да кажеш на никого! — изрева Дон. Гореща сълза капна на рамото ми.

Престани! Нараняваш ме! Не мога да дишам!

— Не исках. Честно, не исках — повтаряше непрекъснато той. Ръката му ме притискаше все по-силно, докато хлипаше, сякаш бе забравил, че съм там.

Примигнах и се опитах да отблъсна мрака, който заплашваше да ме погълне. Тялото ми се отпусна и аз усетих, че повече не мога да се съпротивлявам на мрака.

Три години по-рано

Взирах се в мрака от прозореца на хола. Наблюдавах. Чаках.

Мама крачеше зад мен.

— Нямам представа къде се е дянал — рече тя. — Семейство Нагамацу казаха, че е тръгнал от скаутите преди два часа.

Татко се сбогува с човека, с когото разговаряше, и излезе от кабинета.

— Кой беше? — Скочи към него мама. — Какво казаха?

— Дон — отвърна татко. — Има проблем в енорията.

Мама си пое въздух.

— Джуд ли?

— Не. Нещо във връзка с ремонта.

— По това време?

Ключовете издрънчаха, когато татко ги свали от кукичката.

— Ще се върна след малко.

— Ами Джуд?

Баща ми въздъхна.

— Той е добро дете. Ако го няма, когато се върна, тогава вече ще започна да се притеснявам.

Мама изсумтя, за да покаже, че не одобрява плана.

Аз не откъсвах поглед от нощната тъма. Буреносните облаци се разтвориха и ми се стори, че виждам нещо да се движи близо до ореха. Наведох се напред.

— Джуд — възкликнах. — Виждам го.

— Слава богу — отвърна мама, но гласът й прозвуча така, сякаш се канеше да изнася лекция.

— Можете да му купите мобилен… — започнах любимата си тема, след това забелязах, че Джуд не върви към къщата, ами се клатушка.

Защо ли лицето му беше изцапано с шоколадов сироп?

Той стисна парапета на верандата. Краката му се подгъваха и се срина на стълбите.

— Джуд! — Хукнах към верандата, но татко ме изпревари.

— Недей, Грейс — извика след мен мама.

Не виждах нищо над телата, които закриваха вратата.

— Какво се е случило? — Опитах се да се промъкна между тях.

— Та… — чух как заекна Джуд. Закашля се, сякаш се задушаваше. — Дан…

Татко ме блъсна назад.

— Дръпни се, Грейси.

— Но…

— Качи се в стаята си!

Неочаквано някой ме изтласка нагоре. Виждах единствено мама и ръцете й.

— В стаята, веднага. Остани горе.

Затичах в стаята и вдигнах щорите. Не виждах нито верандата, нито какво става с Джуд. Нещо друго обаче привлече погледа ми. Беше белезникава сянка на лунната светлина, приклекнала под ореха, която наблюдаваше онова, което ставаше на верандата, скритото от погледа ми. Присвих очи, за да разбера кой е, но сянката се отдръпна и изчезна.

— Извинявай — прошепна сянката и прекъсна спомена. Беше глас фантом от много отдавна. Идваше отдалече и аз се опитах да се пресегна към него, но нещо ме държеше и не успявах да си спомня какво.

— Съжалявам, Дон — рече фантомът.

Гласът беше последван от удар, от метално издрънчаване и ахване. Въжетата, които ме държаха, паднаха и аз усетих полъх на вятъра, след това нещо твърдо ме прихвана и по устните ми се разля топлина.

Сладък въздух изпълни дробовете ми. Тъмнината започна да се отдръпва. Клепачите ми тежаха, но аз се насилих да ги отворя.

Даниъл ме наблюдаваше, очите му бяха потъмнели от гняв.

— Не си останала у вас — изръмжа той.

Закашлях се и се опитах да стана от нещото, което ми приличаше на маса. Само че главата ми тежеше, затова се обърнах на една страна, вместо да го погледна. Той ми се стори по-скоро уплашен, отколкото гневен.

— Не си ми казал, че си ухапал брат ми — отвърнах аз.

Няколко минути по-късно

— Добре ли е? — потрих натъртената си челюст, докато лежах на масата в кабинета по изкуство. Пулсиращата музика от спортния салон се смеси с тътена в главата ми.

Даниъл крачеше зад бюрото на Барлоу. Не ме погледна, докато не попитах за брат си.

— Просто го ударих. Скоро ще се оправи.

— Само го бил ударил — отвърнах аз. — Ами Пийт? Той мъртъв ли беше?

— Пийт ли? — Даниъл ме погледна. — Пийт не беше там.

— А, добре. — Изглежда, Пийт беше избягал и ме беше оставил да се оправям, но въпреки това бях доволна, че не е мъртъв. Опипах рамото си. По кожата ми избиваха синини. — Пийт ме нападна… Той ги остави.

Даниъл сви юмруци.

— Стори ми се, че усещам миризмата му по теб. — Очите му станаха още по-тъмни. — Добре че го нямаше, защото…

— Дон те изпревари. Намушка го със сребърния си нож. Решил, че Пийт е чудовището, и превъртя, когато разбра какво е сторил.