Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

Даниъл наведе примирено глава.

— Не е вярно — намесих се аз. — Аз го видях.

Даниъл вдигна очи. Луната се отразяваше в очите му, осветяваше бледата кожа. Представих си как същата тази луна е осветявала русата коса, когато преди три години е стоял под ореха.

— Видях те онази вечер — заговорих аз на Даниъл. — Ти доведе Джуд у дома.

Даниъл отвори уста. Затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Наистина ли?

— Да.

Даниъл вдигна поглед към небето.

— О, господи — прошепна той, сякаш изричаше благодарствена молитва.

Джуд отстъпи назад, вече не стискаше ножа толкова силно.

— Джуд — повиках го аз. — Всичко е наред. Даниъл ти е помогнал да се прибереш…

— Не! — Той отново стисна камата. — Стига с тези лъжи! Той е чудовище, не спасител. Наранил е Мериан. Убил е момичето. Опитал се е да открадне Джеймс. Обезчестил те е. Трябва да го спра, преди да съсипе цялото ни семейство. — Вдигна ножа.

— Ти си този, който е наранил онези хора — заяви Даниъл. — Точно така, ти. Ако не престанеш веднага, тогава и ти ще се превърнеш във вълк като мен.

— Млъквай! — Джуд го удари през лицето с дръжката на ножа и по кожата му остана белег като от изгоряло.

Даниъл изпъшка.

— Няма да се бия с теб.

— Тогава ще умреш като страхливец.

Брат ми се опита да го изтегли напред, като посегна към ризата, но хвана кожената каишка на лунния камък.

Даниъл се олюля назад. Подпря се на камбанарията. От тялото му избликна гърлено ръмжене и той целият се разтресе. Погледна луната, след това към Джуд.

Брат ми държеше лунния камък и в този момент ми се стори объркан.

— Сложи си го — настоя Даниъл. — Сложи го веднага… преди… — изпъшка той и се облиза.

— Даниъл — пропълзях към него аз. — Даниъл, трябва да…

Той поклати глава.

— Трябва да го направя — настоя със стиснати зъби. Погледна Джуд. — Извинявай, извинявай, че ти причиних това. — Лицето му се сгърчи от болка. Ръмженето стана по-изразено. — Вземи го, Джуд, на теб ти трябва повече, отколкото на мен.

Джуд се стресна. Стисна кожената каишка и притисна медальона до себе си.

— Важен ли е за теб?

Даниъл се задъхваше.

— Да.

— Добре. — Брат ми изнесе ръка назад и запокити висулката с всички сили някъде далече от покрива на енорията.

— Не! — изпищях аз.

Даниъл наддаде вой.

Джуд го сграбчи за гърлото. Вдигна ножа, за да го забие в сърцето на Даниъл. След това обаче изрева и го изпусна, сякаш беше прогорил ръката му. Сребърната кама се плъзна по керемидите и спря пред мен. Джуд се обърна назад. Отпусна се на колене. Тялото му се тресеше. И той беше започнал да ръмжи. След това нададе вой от болка.

Даниъл вдигна ножа и ме привлече до себе си. Изтича до ръба на покрива и скочи. Приземихме се при противопожарния изход отдолу. Даниъл удари вратата с рамо и ме блъсна на балкона. Последва ме и затвори вратата с трясък. Облегна се на нея, седна на пода и изпусна ножа. Ръката му беше зачервена, покрита с мехури, сякаш бе държал нажежена ютия.

— Добре ли си?

Той се намръщи, затвори очи и се опита да се съсредоточи. Сведе поглед към раната. Червеното беше избеляло, но мехурите си стояха.

— Този нож е много стар — кимна към острието. — Досега не бях попадал на толкова чисто сребро.

— В канцеларията на татко има комплект за първа помощ. — Предложението ми се стори глупаво, но не знаех какво друго да направя.

— Върви — рече той. — Заключи се в канцеларията. Повикай полицията. Каквото прецениш.

— Няма да те оставя.

— Моля те. — Той се изправи бавно, все още беше задъхан. — Тази работа все още не е приключила. — Очите му отразяваха страха.

Понечих да тръгна.

— Винаги ще те обичам — рече той.

— Обичам…

С крайчеца на окото си забелязах как полита напред. Вратата зад него се отвори с трясък и го изтласка от пътя. Огромен сребрист вълк застана на прага. Изръмжа, изтрака със зъби и се хвърли към мен.

— Не! — Даниъл се опита да го сграбчи за задните крака.

Пропусна и вълкът заби зъби в ръката ми, разкъса кожата. Паднах и си ударих главата в една пейка, прехапах си езика. Вълкът се извиси над мен, щракаше със зъби и ръмжеше като водача на глутницата в онзи филм. Кръвта ми капеше от зъбите му. Вдигна се на задните си крака и се приготви да се хвърли към гърлото ми.

След това изпищя, когато друг вълк го повали. Беше черен, елегантен, с бяла козина във формата на диамант на гърдите. Това беше Даниъл. Черният вълк се зъбеше и подмамваше другия настрани, сякаш се опитваше да не го нарани.