Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

Шестият ден беше Коледа. Никой не беше в празнично настроение, освен малкия Джеймс, който си играеше весело с опаковъчна хартия и панделки. Нашите ми подариха мобилен телефон. Татко подари на Джуд златен пръстен с гравиран на него едър черен камък.

— Пристигна снощи — обясни татко. — Съжалявам. Опитах се да го получа, преди… — Той сви на топка хартията. — Мислех, че трябва да изчакам, докато… Съжалявам.

— Какво е това? — попита Чарити.

— Пръстен по случай завършването.

Очите на Джуд бяха като от стъкло, сякаш беше упоен. Той не говореше. Не продума почти цяла седмица.

Късно същата вечер телефонът звънна. Заслушах се за минута, докато сестрата обясняваше.

— Тръгна си. Не можахме да го спрем…

Изпуснах слушалката и хукнах към стаята си.

Рано на сутринта на седмия ден се събудих на бюрото си, а четката за рисуване се беше забила в ръката ми. Имаше втора бележка в кутията, която Даниъл беше оставил в стаята ми. Беше написал как точно да използвам безира и лака за маслените картини. Бях заспала на бюрото, докато завършвах картината за портфолиото си, на която Джуд ловеше риба в езерото на Креймър.

Събуди ме светлината, която влизаше от прозореца. Надникнах през щорите. Незалязлата още луна се отразяваше в натрупалия през нощта сняг. Навън изглеждаше толкова различно в сравнение с преди няколко дни. Сега кафявата ливада пред къщата, пълните с гнили листа канавки, къщите на съседите и призрачният орех бяха покрити с чисто бял, девствен сняг. По улицата не бяха минавали нито автомобили, нито снегорини и по тротоарите нямаше кални пръски, а по пътя не се виждаха следи. Сякаш някой бе стиснал четката и беше боядисал света в бяло върху необятно празно платно.

И тогава го видях. Огромен вълк, който изглеждаше почти черен в сянката на ореха. Беше вдигнал очи към прозореца на стаята.

— Даниъл? — ахнах аз, макар да знаех, че е невъзможно. Вдигнах щорите, но вълкът го нямаше.

Сигурно съм заспала отново, защото се събудих няколко часа по-късно от писъците на мама. Двамата с татко най-сетне я успокоихме и тя ни каза, че Джуд е заминал през нощта, но е оставил успокоителното и бележка.

„Не мога да остана. Вече не знам кой съм. Трябва да замина.“

Аз обаче знаех, че Джуд не беше с нас много преди да избяга.

Мама не беше на себе си — с безизразно лице полюшваше малкия Джеймс в хола — когато се измъкнах от къщи. Знаех къде трябва да отида и ми олекна, че тя не ме спря. Шофирах километри по наскоро почистените улици и паркирах малко настрани от целта си. Отидох до отворената порта. Мъж с прошарена рижава коса ми кимна, когато минах покрай него.

— Хубаво е, че имаме посетител в ден като този.

Насилих се да се усмихна и отвърнах на пожеланието му за щастлива нова година.

Беше прокарана тясна пътека, но аз предпочетох да газя през снега. Краката ми потъваха в леденостудения сняг и оставяха следи в съвършената белота. Бях пъхнала дървената кутия под палтото, за да я защитя от снега и щипещия вятър. Седнах на каменната пейка в мемориала и извадих книгата с писмата от кутията. Отворих я на последната маркирана страница и зачетох писмото отново.

До Саймън Сейнт Мун,

Открих тези писма запечатани и адресирани до съпругата ви, сред вещите на брат й, след като той изчезна. Нося ги със себе си през последните две години с надеждата да ги предам лично на Катрин.

Много се натъжих, когато разбрах, че се е споминала. Да остави това момченце без майка е истинска трагедия. Струва ми се странно вълк да навлезе толкова навътре в село, но имаше и други нападения в градове като Амиен, Бургон и най-странното, Венеция. За съжаление всички градове, които изпратиха хора на тази злочеста експедиция, са сполетени от подобни убийства. Може пък господ да ни наказва за греховете, след като папата не изпълни заканата си за отлъчване.

Не знам какво има в тези писма. Оставих ги запечатани от уважение. Държа да ви предупредя, че братът на съпругата ви полудя, преди да се изгуби в гората. Писанията му вероятно отразяват състоянието на ума му.

Камата беше открита в едно от писмата. Много ценна реликва. Вероятно младият Дони ще я наследи, когато поотрасне. Трябва да запомни чичо си с нещо. Брат Гейбриъл беше добър човек. Беше един от малцината, които надигнаха глас срещу кръвопролитията — поне докато лудостта не го отнесе.

С уважение