Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

Сивият се обърна с гръб към мен. Очите му бяха пламнали, когато се хвърли към черния, готов да го захапе и разкъса. Заръфа краката му. Черният се претърколи, изскимтя и зави жално. Бялата козина беше изцапана с кръв. Сивият се облиза. От зъбите му падна кичур черна козина.

Аз усетих вкуса на собствената си кръв. Стече се по гърлото ми. Раната на ръката пулсираше и гореше. Едва запазих самообладание, за да не се разпищя. Сивият примигна към мен, оголил зъби, очите му блестяха.

Ножът не беше в мен, беше паднал до остатъците от дрехите на Даниъл близо до вратата. Пропълзях напред, но сивият захапа стъпалото ми и ми смъкна обувката. Вълкът я разтърси в масивната си челюст и обувката падна на пода. Той изръмжа и се хвърли към мен.

Черният се надигна. Изръмжа и той и оголи дълги остри зъби, след което запълзя към мен. Протегнах се към ножа и стиснах дръжката. Двата вълка обикаляха около мен. Бяха преплели погледи като партньори в страховит танц, а аз се бях озовала в средата. По кожата ми капеше слюнка, докато вълците се зъбеха. Заради топлия дъх на двамата не можех да мисля. Ноктите им драскаха краката ми. Вълците танцуваха, ту се отдръпваха, ту се приближаваха в очакване на нападението. Сивият се престори, че ще се плъзне наляво, след това черният го подведе и сивият ме прескочи. Захапа черния за гърлото и го събори на земята. Затъркаляха се по пода.

Блъснаха се в парапета на балкона, от който се виждаше цялата църква. Старото дърво изпращя при удара. Черният лежеше по гръб, стъпкан от сивия, и изскимтя от болка, от отчаяние, от страх.

Знаеше, че ще изгуби.

Дръжката на ножа се изплъзна от потната ми длан. Бях казала на Даниъл, че ще бъде до него, когато се нуждае от мен. Щях да го спася, преди да умре. Щях да освободя душата му. Мислех си обаче, че ми предстоят години. Не предполагах, че ще се случи днес.

Не подозирах, че ще трябва да замахна днес.

Болка проряза наранената ми ръка — сякаш огнен език плъзна по цялото ми тяло — и ме изгори. Това не беше обикновена рана. Бях ухапана от върколак, от собствения си брат. Бях заразена.

Сега вече носех вълчето проклятие.

Същото проклятие, което гарантираше, че ако се опитам да убия някого — ако убиех Даниъл — вълкът щеше да ме завладее.

Щях да изгубя себе си.

„Изборът е твой“ — беше казал татко. Само че той нямаше никаква представа какъв невъзможен избор ми предстои да направя. Можех да спася душата на Даниъл или да запазя своята. Можех да бъда негов ангел или да се превърна в демон.

Гърдите на черния се отпуснаха. Остана да лежи, без да помръдва. Сивият се отдръпна, готов да му се нахвърли и да му нанесе смъртоносния удар.

Не можех да наруша обещанието си.

Аз съм милосърдие и доброта.

Хвърлих се към черния вълк, вдигнах ножа и го забих в диамантеното петно на гърдите.

Сега аз ще бъде твоето чудовище.

Сивият се втурна зад мен. Удари глава в тялото на черния и двамата паднаха от балкона през парапета. Отдолу се чу тежко тупване.

— Не! — Затичах по старите стълби и на последното стъпало се спънах. Паднах на плочите. Продължих да пълзя напред към проснатото тяло на черния вълк — към Даниъл. Положих косматата му глава в скута си и го погалих между ушите. Сториха ми се студени. Ножът беше все още забит в гърдите му. Кървава локва се разширяваше по пода.

Къде отиде Джуд?

Проследих с поглед кървавата следа. Джуд — във формата на човек, гол — стоеше разтреперан зад олтара.

— Не стой там — креснах аз. — Върви да повикаш помощ.

Той не помръдна. Беше застанал като стълб в мрака.

Не можех да оставя Даниъл. Казах му, че ще бъда до него, когато умре. Отпуснах се на пода и легнах до косматото му тяло.

Защо не се превърна в човек? Да не би да се провалих? Да не би да се колебах прекалено дълго? Да не би да бях закъсняла и да не успях да спася душата му, преди… Да не би да пожертвах себе си за нищо?

Облъхна ме студен вятър. Около нас се завихриха снежинки. Една от тях падна на носа на вълка и се стопи. Кога беше започнало да вали сняг? Отпуснах глава на окървавената гръд на Даниъл. Вслушвах се как сърцето отслабва с всеки удар, докато накрая не настъпи тишина и аз зачаках моят вълк да дойде и да ме обладае заради онова, което сторих.

В църквата

Чух подобен на квичене звук до себе си. Вдигнах поглед и забелязах Ейприл, разтреперана в розовата си рокля, застанала на отворената врата на църквата. Зад нея прелитаха снежинки.