Бри Диспейн: Божествени и прокълнати

Днес, когато го видях в часа на Барлоу, бяха минали почти пет години и половина от онзи ден, две години и седем месеца, откакто изчезна, само година, преди да дойде да живее при нас, една година, преди да стане наш брат.

На следващия ден, четвърти час

Мама беше наложила едно шантаво правило за тайните. Когато бях на четири, тя ме повика и ми обясни, че не бива да крия нищо. Няколко минути по-късно отидох при Джуд и издрънках, че нашите са му купили замък на „Лего“ за рождения ден. Джуд се разплака, а мама ме повика отново и ми обясни, че изненадата е нещо, за което рано или късно ще научат всички, докато тайната е нещо, което останалите никога не бива да научават. Тя ме погледна в очите и заяви изключително сериозно, че тайните били нещо лошо и че никой нямал право да ме кара да пазя тайна.

Иска ми се да беше въвела същото правило и по отношение на обещанията.

Проблемът с обещанията е, че след като дадеш обещание, то почти сигурно ще бъде престъпено. Това беше нещо като неизречен вселенски закон. Ако татко каже: „Обещай да не закъсняваш след вечерния си час“, или колата се скапваше, или часовникът незнайно как спираше да работи, а родителите ти отказваха да ти купят мобилен телефон, за да можеш да им позвъниш и да ги предупредиш, че закъсняваш.

Говоря напълно сериозно — никой не би трябвало да има право да те кара да даваш обещания, особено ако не вземат под внимание всички факти.

Не бе честно от страна на Джуд да ме кара да обещавам да нямам абсолютно нищо общо с Даниъл. Не помисли ли, че Даниъл щеше да учи в нашето училище отсега нататък? Спомените му бяха различни от моите. Нямах никакво намерение да разговарям отново с Даниъл, но единственият проблем беше — тъй като Джуд ме накара да обещая — че се страхувах от онова, което можех да сторя.

Страхът притисна гърдите ми, докато стоях пред вратата на кабинета по изкуство. Потната ми длан се плъзна по бравата, докато се опитвах да отворя. Най-сетне отворих и погледнах чина отпред.

— Здрасти, Грейс — чух нечий глас. Беше Ейприл. Седеше на съседното място. Пукна балонче с дъвката си, докато вадеше пастелите. — Хвана ли документалния за Едуард Хопър, който трябваше да гледаме снощи? Видеото ми съвсем се скапа.

— Не, изпуснах го. — Огледах се за Даниъл. Лин Бишоп седеше най-отзад и клюкарстваше с Мелиса Харис. Господин Барлоу бе зад бюрото си и работеше над последната си скулптура от „рециклирани“ материали, докато последните ученици се стичаха преди биенето на звънеца.

— Ужас. Да не вземе да направи тест? — попита Ейприл.

— Това е час по изкуство. Рисуваме картини и слушаме класически рок. — Огледах стаята за последен път. — Едва ли ще тръгне да ни препитва.

— Леле, че си кисела днес.

— Извинявай. — Извадих кофичката с материалите си и седнах до нея. — Доста ми се събра.

Листа с дървото беше поставен върху кофичката. Казах си, че го мразя. Насилих се да го скъсам и да го изхвърля. Вместо това го взех и проследих с пръст съвършените линии, а пръстът ми увисна над хартията, за да не размажа въглена.

— Не разбирам защо ти пука за него — попита Ейприл за шести път днес. — Нали беше казала, че въпросният Даниъл бил готин тип?

Продължавах да оглеждам рисунката.

Би последният звънец. Няколко секунди по-късно вратата се отвори. Вдигнах поглед. Очаквах да видя Даниъл. По същия начин очаквах да се натъкна на него в мола и да го мерна как завива зад някой ъгъл, след като изчезна.

Оказа се Пийт Брадшо. Той беше дежурен през четвъртия час. Помаха на двете ни с Ейприл, докато подаваше бележка на господин Барлоу.

— Той е страхотен сладур — прошепна тя и също му помаха. — Не мога да повярвам, че ти е партньор в часовете по химия.

Канех се да помахам и аз, но в същия момент усетих как стомахът ми се свива. Пийт остави бележката на бюрото на Барлоу и дойде при нас.

— Снощи ни липсваше — обърна се той към мен.

— Снощи ли?

— В библиотеката. Бяхме се събрали да учим за теста по химия. — Пийт потропа с кокалчетата на ръката си по масата. — Нали беше твой ред да донесеш понички.

— Така ли? — Обзе ме слабост. Снощи седях на верандата и мислех за Даниъл, докато не се превърнах в ледена висулка. Напълно бях забравила, че ще се събираме да учим и че имаме тест. — Много се извинявам. Изникна нещо непредвидено. — Докоснах рисунката.

— Радвам се, че си добре — ухили се Пийт и извади навити на руло листа от задния си джоб. — Ако искаш мога да ти дам бележките си, за да ги прехвърлиш през обедната почивка.