Бри Диспейн: Божествени и прокълнати

Какво се случи след обедната почивка

Когато вторият час по изкуство започна, аз извадих нов лист и нахвърлих скица на любимото си в детството мече. Не беше на нивото на обичайната ми работа — не беше на нивото и на работата ми, когато бях на девет — но господин Барлоу не търпеше нито извинения, нито недовършена работа. Беше по-добре да му предам нещо недовършено, вместо нищо, затова на излизане от часа оставих грубо нахвърлената скица на бюрото му.

*(Tabula Rasa (лат.) — неизписана чиста дъска — Б.пр)

Ейприл остана, за да обсъди портфолиото си, а аз, обзета от лошо предчувствие, тръгнах към кабинета по химия, където щеше да се проведе тестът. Откакто реших, че трябва да забравя за срещата с Даниъл, стомахът престана да ме присвива, но сега пък идваше проблемът с теста. Мама нямаше да остане никак доволна. Успях да прегледам два пъти бележките на Пийт преди края на обедната почивка, но дори да бях учила, едва ли щях да изкарам повече от четворка. Не съм лоша ученичка, но съм емоционална, интуитивна и не съм по точните науки. Мама даде идеята да се запиша в часовете по химия. На татко му беше приятно, когато сядах на масата в кухнята и работех над рисунките си. Каза, че съм му напомняла за дните в школата по изкуства, преди да реши да стане свещеник като баща си и дядо си. Мама обаче искаше да имам повече възможности, което означаваше, че предпочита да стана психолог или медицинска сестра като нея.

Настаних се до Пийт Брадшо и си поех дълбоко дъх, готова да въздъхна мързеливо, за да докажа, че не съм нервна и не съм привлечена от примамливия аромат на чисто, който се носеше от партньора ми в часовете по химия. Пийт ходеше на тренировка през петия час и косата му беше все още влажна от душа. Усетих дъх на цитрусов сапун и свеж дезодорант, но днес мирисът завладя сетивата ми и ми се прииска да съм по-близо до него. Сигурно беше заради онова, което каза Ейприл, че ме бил харесвал.

Бръкнах в раницата, за да извадя тетрадка, и изпуснах химикалката си три пъти, преди да я оставя на чина.

— Май коленете ти са поомекнали — отбеляза Пийт.

— Какво? — Учебникът по химия се плъзна на пода.

— Притесняваш се заради теста ли? — Той вдигна учебника. — Всички са изперкали. Направо не е за вярване, че Брет Джонсън омете само половин пица на обяд. Мислех, че при него положението е зле, но ти изглеждаш така, сякаш си видяла чудовището от Маркъм Стрийт.

Намръщих се. Тази шега никога не ми е харесвала. Дръпнах учебника от ръката му.

— Изобщо не съм нервна. — Поех си дълбоко дъх и се насилих да въздъхна спокойно.

Пийт ми отправи една от прословутите си усмивки и учебникът отново тупна на пода. Изкисках се, когато той се наведе за пореден път, и усетих, че ми става топло, когато ми го подаде.

Как е възможно да съм такава глупачка? Я се стегни веднага.

Само едно друго момче успяваше да ме накара да се чувствам толкова глупава, но тъй като бях решила, че няма да мисля за него, насочих цялото си внимание към госпожа Хауъл, която раздаваше бланките за теста.

— Двамата с Брет ще ходим до „Пулман“ след тренировка — приближи се към мен Пийт и приятният му аромат отново ме лъхна. — Ела и ти.

— Аз ли? — вдигнах поглед към госпожа Хауъл, докато оставяше обърнатия тест пред мен.

— Да. И двамата с Джуд. Ще бъде весело — намигна ми Пийт. — Тъкмо ще ми купиш поничките, които ми дължиш.

— Двамата с Джуд трябва да помогнем на татко да занесе разни неща в приюта.

За частица от секундата забелязах, че е разочарован, но след това каза:

— Какво ще кажеш да дойда и да ви помогна след тренировката? Нали няма да е повече от два часа? После отиваме да поиграем боулинг.

— Сериозно? Много гот.

— Обърнете се напред — повиши глас госпожа Хауъл. — Тестът започва — тя почука с пръст по часовника си — сега.

Пийт се ухили и обърна теста към себе си. И аз обърнах моя, и написах най-отгоре името си. Изпитах топлото приятно усещане, което те завладява всеки път, когато започва нещо ново и вълнуващо.

Главният коридор в края на часовете

— Защо не ми каза в часа по английски, смотанячке? — Ейприл заобиколи маса с плакат за благотворителната акция на мажоретките. — Нали ти казах, че ще те покани!

— Не отиваме на среща — обясних аз с усмивка.

— Кой те е поканил на среща? — попита Джуд, който тъкмо излизаше от канцеларията. Въпросът му заприлича повече на обвинение, а изражението му беше мрачно като на зимното небе навън.