Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

Бях толкова уплашена, че почти наруших основното си правило „Грейс не плаче“. Татко обаче не трепна дори когато кръвта започна да се стича по врата му. Посочи високия витраж, на който бе изобразен Христос, когато тропа по дървена врата.

— Искайте и ще ви се даде* — рече той и обеща да помогне на Дон да получи онова, от което имаше нужда — работа и дом.

*(Библия, Матей 7:7. — Б.пр).

Много скоро Дон стана най-преданият енориаш на татко. Всички изглежда бяха забравили как го посрещнахме. Но не и аз.

Това не означава ли, че съм единствената Дивинович сред семейство Дивайн?

Вечерта

— Не знам какво да ти кажа, Грейс. — Пийт вдигна гюрука на петнайсетгодишната зелена тойота „Корола“ на татко. — Май сме вързани тук.

Никак не се учудих, когато колата отказа да запали. Двете с Чарити често мрънкахме нашите да продадат королата и да вземат нов хайландър, но татко все клатеше глава и настояваше:

— Какво ще си помислят хората, ако си купим нова кола, след като тази върви? — Това „върви“ беше доста относително понятие. Ако изречеш искрена молитва и обещаеш на всевишния да използваш возилото, за да помагаш на нуждаещите се, тогава колата палеше на третото или четвъртото завъртане на ключа, но този път не бях сигурна, че божествената намеса ще накара четириколесното да потегли.

— Май видях бензиностанция на две пресечки оттук — досети се Пийт. — Дали да не отида дотам и да повикам помощ?

— Бензиностанцията е затворена. — Опитах се да стопля с дъха си премръзналите ръце. — От доста време не работи.

Той заоглежда улицата. Извън оранжевото езерце светлина около уличната лампа не се виждаше нищо. Нощното небе бе покрито с облаци, а леденият вятър рошеше ръждивата коса на Пийт.

— Как можах точно днес да забравя да си заредя мобилния.

— Ти поне имаш мобилен — отвърнах аз. — Нашите все още си живеят в двайсети век.

Той се усмихна.

— Май трябва да потърся уличен телефон — измърмори.

Неочаквано ме обзе чувството, че вината за всичко е моя. Само допреди няколко минути двамата с Пийт се смеехме как Брет Джонсън се разхълца, докато правехме теста по химия. В същия момент Пийт ме погледна и сякаш ни свърза някаква космическа енергия. Тогава колата издрънча, разтресе се и спря на алеята към приюта.

— Ще дойда с теб — реших аз и се намръщих, когато чух шум от счупено стъкло немного далече. — Ще бъде истинско приключение.

— Недей. Някой трябва да остане при багажа.

Королата беше пълна с кашоните, които не можахме да поберем в багажника на другия автомобил. Не бях сигурна дали аз съм подходящият човек, който да остане да пази.

— Аз ще отида. Ти и без това направи достатъчно.

— Няма начин, Грейс. Пастор или не, баща ти ще ме убие, ако те пусна сама в тази част на града. — Пийт отвори вратата и ме побутна вътре. — Ще ти бъде по-топло вътре, а и тук е по-безопасно.

— Ама…

— Не. — Той посочи ниската постройка от другата страна на улицата. — През счупения прозорец се чува, че някакви типове си крещят. Ще почукам на някой апартамент.

— Как ли пък не — отвърнах аз. — Най-разумното е да отидеш до приюта. На километър и половина е. — Посочих тъмната улица. Бяхме паркирали под единствената светеща лампа. — По целия път има само жилищни блокове и един или два бара. Не влизай в тях, освен ако не искаш да ти избият зъбите.

Пийт се подсмихна.

— Май прекарваш доста време по главните улици.

— Има такова нещо — намръщих се аз. — Побързай… и да внимаваш!

Той се наведе към мен и ми отправи една от прословутите си усмивки.

— Ама каква среща само, а? — рече и ме целуна по бузата.

Лицето ми пламна.

— Значи е било среща?

Пийт се засмя и се отдръпна.

— Заключи колата.

Затвори вратата и пъхна ръце в джобовете на спортното си яке.

Аз заключих и останах да гледам как подритва празна кутийка бира, докато се отдалечаваше. Изчезна от погледа ми, след като излезе от светлината. Аз се свих в палтото, за да се стопля, и въздъхнах. Срещата може и да не вървеше добре, но поне беше нещо като среща с Пийт Брадшо.

Хрррущене

Изправих се рязко. Дали някой не провлачи крака по тротоара? Да не би Пийт да се връщаше? Огледах се. Нямаше никого. Извърнах се към моята врата. Беше заключена. Отпуснах се отново на седалката и отпуснах ръка върху хокейния стик на Пийт, пъхнат между двете предни седалки.

Едва не припаднах, когато Дон Муни попита дали може да се качи с нас двамата с Пийт в королата. Не ми стана ясно дали няма представа какво става или просто прецени, че имаме нужда от придружител.