Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

Действаше с такова безразличие, че се запитах дали не съм си въобразила суматохата преди малко. Възможно ли бе да съм заспала, докато съм чакала Пийт? Само че лостът го нямаше допреди малко.

— Какво стана преди малко? — попитах аз. — Ти наблюдаваше ли ме?

— Не ми отговори.

— И ти не ми отговори. — Пристъпих към него. — Видя ли какво стана? — Видя ли онова, което за малко щеше да стане?

— Може би.

Пъхнах се под капака, за да го видя по-добре.

— Разкажи ми.

Даниъл избърса омазаните си ръце в панталоните.

— Някакви дечурлига си играеха.

— С лост ли?

— Да, какво ли не измислят напоследък?

— Ти наистина ли очакваш да ти повярвам?

Даниъл сви рамене.

— Можеш да вярваш, на каквото решиш. Казвам ти какво видях. — Той пипна нещо друго по мотора. — Твой ред е — настоя. — Излизаш ли с Брадшо?

— Може би.

— Избрала си истински принц — подхвърли саркастично той.

— Пийт е мило момче.

Даниъл изсумтя.

— На твое място бих внимавала с този нещастник.

— Млъквай! — Стиснах ръката му. Кожата му беше леденостудена. — Как смееш да говориш такива неща за приятелите ми? Как смееш да се връщаш и да се опитваш да се вмъкнеш в живота ми? — Дръпнах го настрани от колата на татко. — Разкарай се веднага и ме остави на мира.

Даниъл се изсмя.

— Същата Грейси като едно време. Обичаш да командваш. Вечно се разпореждаш с хората. „Казвай.“ „Разкарай се.“ „върни ми го.“ „Млъквай.“ Баща ти знае ли, че говориш по този начин? — Той дръпна ръка и отново насочи вниманието си към двигателя. — Остави ме да задвижа тази трошка и повече няма да видиш мърлявото ми лице.

Отстъпих и загледах всяко негово движение. Даниъл открай време умееше да ме накара да замълча. Потрих ръце и заподскачах, за да се стопля. Повечето жители на Минесота издържаха на студ, но как бе възможно Даниъл да стои навън по къс ръкав? Ритнах едно-две камъчета и отново събрах кураж:

— Я ми кажи… Кажи… Ти защо се върна? Защо сега, след толкова време?

Даниъл ме погледна. Тъмните му очи се взираха в лицето ми. Имаше нещо различно в тези безкрайно познати очи. Изглежда, оранжевата светлина на уличната лампа се отразяваше в зениците му. Може би просто ме наблюдаваше, без да мига. Очите му придаваха вид на… прегладнял.

Той сведе поглед.

— Ти просто не разбираш.

Скръстих ръце.

— Сериозно?

Даниъл се обърна към мотора, поколеба се, след това отново ме погледна.

— Ти ходила ли си някога в МСИ? — попита той.

— Музея за съвременно изкуство ли? Не. Никога не съм ходила в Ню Йорк.

— Преди време случайно се озовах там. Нали знаеш, че в МСИ имат и мобилни телефони, и айподи, и дори прахосмукачки. Все ежедневни неща, но са изкуство. — Гласът му стана по-мек, дрезгавината изчезна. Това е функционално изкуство, което можеш да подържиш в ръка и то се променя по начина, по който живееш.

— Е, и?

— И… — пристъпи към мене той. — Все някой е направил дизайна на тези неща. Някой си изкарва прехраната с тази работа.

Приближи се още повече, лицето му беше на сантиметри от моето. Притаих дъх.

— С това искам да се занимавам — призна той.

Страстта в гласа му накара сърцето ми да забие по-силно. Пламналият му поглед ме възпря да отстъпя.

Даниъл се приведе отново над мотора и изтегли нещо.

— Само че сега няма начин да се случи. — Протегна се напред и черната висулка на врата му провисна над мотора.

— Защо?

— Чувала ли си за Института по изкуства „Трентън“?

Кимнах. Почти всички, които завършваха курса по изкуство, бяха кандидатствали за „Трентън“. Обикновено влизаше по един от випуск.

— Там имат най-добрата катедра за дизайн в цялата страна. Занесох им някои от рисунките и дизайните си. Една жена, госпожа Френч, ги прегледа. Каза, че в мен имало хляб — гласът му заглъхна, сякаш бе вкусил нещо горчиво, — но ми трябвали допълнителни уроци. Каза да си взема дипломата, да завърша уважаван курс по изкуство и тя щяла да ми даде шанс да ме приемат.

— Та това е чудесно? — пристъпих напред аз. Как успяваше? Всеки път ме караше да забравя, че съм му адски сърдита.

— Проблемът е, че в „Холи Тринити“ е един от малкото курсове, които в „Трентън“ смятат за приличен. Затова се върнах. — Той ме погледна. Стори ми се, че иска да каже още нещо, да добави нещо. Перна висулката. Черният камък бе оформен като сплескан овал. — Само че онзи тип Барлоу ме изхвърли още първия ден.

— Какво?

Знаех, че Барлоу е ядосан на Даниъл, но дори не подозирах, че го е изхвърлил.