Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

— Не е трябвало да те оставя тук — прошепна Джуд.

— Знам. — Протегнах пръсти пред парното. — Той мислеше, че така е по-сигурно.

— Един господ знае какво можеше да се случи. — Джуд подкара пикапа. Тази вечер не каза нито дума повече.

Не можем да вършим нищо против истината, но за истината можем .

(Библия, 2 Коринтяни 13:8. — Б.пр.)

Събота

Цяла сутрин обикалях къщата като призрак, макар да имах чувството, че аз съм преследваната от призраци.

Цяла нощ сънувах как някой се опитва да отвори вратата на автомобил и странния пронизителен писък. След това се появяваха очите на Даниъл, бляскави, жадни, докато се взираха към мен през стъклото. Събудих се неведнъж, беше ми студено, цялата лепнех от пот.

Следобед седнах в стаята си и се опитах да напиша доклад за войната от 1812, но погледът ми и мислите ми непрекъснато се насочваха към ореха в двора отпред. След като започнах първото изречение поне за десети път, се възмутих от себе си и слязох в кухнята, за да си направя чай от лайка.

Прерових шкафа и открих бурканче мед във формата на мечка. Толкова обичах този мед като малка, че буквално живеех на филийки с изрязани корички, намазани с фъстъчено масло и мед. Сега обаче ми се стори зърнист и лепкав, докато чаках да се стече на малки капки, които потънаха на дъното на горещата чаша.

— Има ли още чай? — попита татко.

Трепнах, когато чух гласа му.

Той свали кожените ръкавици и разкопча вълненото палто. Носът и бузите му бяха зачервени.

— Имам нужда нещо да ме сгрее.

— А, да. — Попих локвичката, която бях разляла на плота. — От лайка е, да знаеш.

Татко сбърчи нос, ален като на елена Рудолф.

— Май имаме и ментов. Ще го извадя.

— Благодаря, Грейси. — Той притегли стол до плота.

Свалих чайника от котлона и налях вода в чашата му.

— Тежък ден ли? — През последния месец той беше претрупан с работа покрай благотворителната акция и безкрайните проучвания, които правеше в кабинета си, затова не бяхме говорили от седмици.

Татко обхвана чашата с длани.

— Мериан Дюк пак има пневмония. Поне мисля, че е хванала пневмония.

— Не може да бъде. Добре ли е? — попитах аз. Мериан беше най-възрастната от енорията на татко. Познавах я открай време и двамата с Джуд й помагахме у тях, откакто и последната от дъщерите й се премести в Уисконсин, когато бях на дванайсет. Може да се каже, че се беше превърнала в наша сурогатна баба.

— Отказва да отиде на лекар. Иска само да се моля за нея. — Татко въздъхна. Стори ми се уморен, прегърбен — сякаш носеше цялата енория на плещите си. — Някои хора очакват чудеса.

Подадох му пакетче ментов чай.

— Нали затова господ е създал лекарите?

Татко се разсмя.

— Би ли го обяснила на Мериан? Дори брат ти не успява да й набие разум в главата, а ти знаеш колко много го обича. Казал й е, че ако миналия път беше отишла на лекар, сигурно щеше да е достатъчно добре, за да пее утре. — Татко наведе глава и носът му почти допря ръба на чашата. — Нямам представа откъде да й намеря заместник в последния момент. А утре е благотворително представление за набиране на средства за следващия семестър.

Татко бе убеден, че всеки заслужава качествено християнско образование, затова спонсорираше благотворителното събитие за двегодишните стипендии на енорията за академия „Холи Тринити“. Осемдесет и няколко годишната Мериан Дюк обикновено изпълняваше прословутата „Твоето състрадание, пресвети отче“, а татко, директорът и останалите членове от управителния борд изнасяха речи за благотворителността и „жестовете към другите“. Според мама татко даваше толкова много на общността, че ние с Джуд трябваше да бъдем предложени за стипендии.

— Дали не трябваше тази година да поканя детски хор? — поколеба се татко, преди да отпие. — Помниш ли колко се забавлявахте двамата с Джуд, когато пеехте с приятелите си? Бяхте в най-добрия детски хор в щата.

— Да, супер беше — отвърна тихо. Взех лъжичка и разбърках чая. Беше изстинал неочаквано бързо или може би аз не бях обърнала внимание. Учудих се, че татко повдига въпроса за детския хор. С Джуд и Даниъл създадохме група, докато Даниъл живееше у нас. Само че тя просъществува няколко месеца, преди да изгубим тенора си. Даниъл пееше като ангел — с изненадващо дълбок глас за калпазанин като него — преди да стане дрезгав, изпълнен с горчивина, точно както звучеше снощи. Когато майка му си го взе, не само хорът и семейството ми усети удара. Най-болезнено го преживя Даниъл.