Бри Диспейн - Божествени и прокълнати

— Не е честно.

Той се усмихна подигравателно, както обикновено.

— Тъкмо това ти харесвам, Грейс. По незнайни за мен причини си решила, че всичко в този живот трябва да е честно.

— Не е вярно. Изобщо… — свих се — не е правилно.

Даниъл се разсмя и се почеса зад ухото.

— Помниш ли, когато отидохме във фермата на Макартър, за да видим кученцата, а едното се беше родило с три крачета и Рик Макартър каза, че щели да го приспят, защото никой не го искал? Ти каза: „Изобщо не е честно!“ и взе кученцето, без дори да питаш дали може.

— Дейзи — сетих се аз. — Много обичах това куче.

— Знам. Тя те обичаше толкова много, че се скъсваше да лае, когато излизаше от къщи.

— Да. Един от съседите викаше шерифа толкова често, че родителите ми решиха да я дадат на някого, ако продължава така. Знаех, че никой друг няма да я иска, затова я затварях в стаята си, когато излизахме. — Носът ми беше потекъл и аз подсмръкнах. — И един ден тя излезе от къщи… и нещо я уби. Гръклянът и беше изтръгнат. — При този спомен усетих как в гърлото ми се надигна буца. — Цял месец сънувах кошмари.

— Беше татко — отвърна тихо Даниъл.

— Какво?

— Баща ми викаше шерифа. — Той изви глава и изтри носа си в рамото. — Будеше се по някое време през деня в някое от неговите настроения и… — Бръкна под капака и намести нещо. — Запали колата.

Отстъпих и се качих зад волана. Изрекох кратка молитва и завъртях ключа. Моторът се задави, след това издаде звук като кашлица на астматик. Пробвах отново и колата запали. Плеснах с ръце доволно и благодарих на господ.

Даниъл затвори капака.

— Трябва да се махнеш оттук. — Той изтри ръце над лактите и остави черни мазни следи по кожата. — Успех в живота. — Изрита едната гума и се отдалечи.

Докато излизаше от светлината на лампата, аз изскочих от колата.

— Това ли е всичко? — изкрещях. — Просто ще си заминеш отново ли?

— Нали това искаш?

— Не искам. Питах няма ли да се върнеш в училище?

Той сви рамене и ми обърна гръб.

— Няма смисъл. Без курса по изкуство… — Направи нова стъпка към тъмнината.

— Даниъл! — Ядът ми пламна, сякаш бе пъхнат в грънчарска пещ. Знаех, че трябва да му благодаря, задето оправи колата и задето се появи, когато имах нужда от него. Знаех, че би трябвало поне да се сбогувам, но думите не идваха.

Той се обърна и ме погледна, тялото му беше почти погълнато от сенките.

— Да те закарам ли донякъде? Мога да те оставя в приюта, за да си вземеш дрехи и да хапнеш нещо.

— Не си падам по приютите — рече Даниъл. — Освен това съм се разбрал с едни да отседна при тях. — Той се отправи към ниската сграда от другата страна на улицата.

— Добре. — Сведох поглед към ръцете си. Помислих си, че ме е следил, но той вероятно просто е вървял по улицата, когато ме е видял с Пийт. — Чакай там. — Отидох до колата и отворих един от кашоните на задната седалка. Пъхнах ръце и извадих яке в черно. Подадох го на Даниъл.

Той го задържа за момент и прокара пръсти по логото „Норт фейс“ отпред.

— Не мога да го приема — заяви и се опита да ми го тикне обратно в ръцете.

Аз се отдръпнах.

— Това не е подаяние. Беше на брат ми.

Той трепна.

— Твърде е хубаво.

— Бих ти дала друго, но останалите са дамски. Другите неща са при Джуд, така че ако искаш, ела в приюта.

— Не искам.

Някъде в далечината се разнесоха викове. Иззад ъгъла се появиха фарове.

— И това става — кимна той и хлътна в мрака.

Останах да гледам след него. Дори не забелязах, че фаровете спряха пред колата ми. Чух, че някой ме повика.

— Грейс? — Пийт изтича до мен. — Добре ли си? Защо не си в колата?

Погледнах през рамото му към белия пикап, спрял в мрака. Зад волана мярнах лицето на Джуд. Лицето му ми се стори напълно безизразно, сякаш издялано от камък.

— Запалих колата — излъгах аз.

— Добре, но си измръзнала. — Пийт ме прегърна и ме притисна до гърдите си. Ухаеше на свежо, както обикновено, но този път не изпитах желание да съм близо до него.

— Може ли тази вечер да пропуснем боулинга? — попитах, когато се отдръпнах. — Става късно, а никак не ми се ходи. Ще отидем някой друг път.

— Разбира се. Но да знаеш, че си ми длъжница. — Прегърна ме през раменете и ме поведе към пикапа. — Вътре е топло и приятно, затова върви с Джуд. Аз ще вземе королата, а след като разтоварим, ще те откарам у вас. На връщане може да спрем някъде, за да пийнем кафе.

— Става. — При мисълта за гъсто кафе ми се догади. А щом погледнах безизразното лице на Джуд, ми се прииска да изкопая дупка и да си пъхна главата в нея.