Бри Диспейн: Божествени и прокълнати

— Благодаря — изчервих се аз. — Ще имам нужда.

— Рисувайте, не приказвайте — изрева господин Барлоу.

— После ще говорим — намигна Пийт и излезе от стаята.

— Да знаеш, че той ще те покани на танците за Коледа — прошепна Ейприл.

— Няма начин. — Погледнах рисунката и не можах да си припомня какво смятах да правя. — Пийт не ме харесва по този начин.

— Ти да не би да си сляпа? — сряза ме Ейприл по-високо, отколкото трябваше.

Господин Барлоу я изгледа многозначително.

— Пастелите са много по-удобни от въглена — заяви тя. Погледна към бюрото на учителя и прошепна:

— Пийт страшно си пада по теб. Лин каза, че Мисти й била казала, че Брет Джонсън й казал, че Пийт те смята за адски готина и искал да те покани да излезете.

— Сериозно?

— Сериозно. Имаш невероятен късмет.

— Да, късмет. — Погледнах бележките на Пийт, след това отново насочих вниманието си към рисунката. Знаех, че трябва да се чувствам късметлийка. Пийт беше, както Ейприл се изразяваше, „тройна заплаха“ — готин пич, играч на хокей и страхотно умен. Да не говорим, че беше един от най-добрите приятели на Джуд. Струваше ми се странно да се чувствам късметлийка, че някой ме харесва. Късметът нямаше нищо общо с тази работа.

Двайсет минути по-късно Даниъл все още не се беше появил. Барлоу стана от мястото си и се изправи пред класа. Приглади дългите си мустаци.

— Днес ще пробваме нещо ново — обясни той, — предизвикателство както за умовете, така и за творческия ви усет. Какво ще кажете за един бърз тест за Едуард Хопър?

Всички изпъшкаха в един глас.

— По дяволите — прошепна Ейприл.

— По дяволите — прошепнах в отговор аз.

Обедната почивка

Господин Барлоу, обзет от раздразнение, прочистваше гърлото си непрекъснато, докато ни връщаше тестовете. След това застана край скулптурата си и усука жица около празна кутийка от пепси с няколко мелодраматично резки движения. Щом звънецът би, той излезе от кабинета заедно с класа.

Двете с Ейприл останахме. Имахме два часа по изкуство, разделени от обедната почивка. Двете бяхме единствените третокурснички, затова обикновено работехме през обедната почивка, за да докажем на учителя, че сме достатъчно сериозни и може да ни остави в курса за напреднали, освен в дните, когато Джуд ни канеше да обядваме с него и приятелите му в кафене „Роуз Крест“ (раят извън територията на училището, в който се събираха готините през обедните почивки).

Ейприл седеше до мен и довършваше сенките на рисунката с кънки, докато се опитвах да разчета бележките на Пийт. Колкото повече се опитвах да се съсредоточа, толкова повече думите се превръщаха в нечетливи драсканици. Чувството, че стомахът ме присвива, започна да се превръща в трепетен гняв и аз усетих, че не мога да мисля за абсолютно нищо друго. Как можа Даниъл да се появи след толкова време и след това отново да изчезне. Нямаше обяснение. Нямаше извинение. Нямаше нищо сигурно и категорично.

Знаех, че може да съществуват милион причини, поради които отсъстваше днес, но ми беше дошло до гуша да търся извинения за поведението му. Същото беше и едно време, когато крадеше храна от кутиите с обедите ни или когато прекаляваше с подигравките и закачките, или пък забравяше да ми върне материалите за часа по рисуване — тогава го оправдавах с трудностите, които беше преживял, и се стараех да не обръщам внимание. Сега обаче нямаше да търся извинение защо и как се е намърдал отново в живота ми и е станал причината да разочаровам родителите си, да разстроя брат си, да вържа тенекия на Пийт, да се проваля на тест, а поредният провал ме очакваше на следващия тест по химия. Почувствах се като пълна глупачка, която си губи времето, като мисли за него, а той дори не благоволи да се появи. Как само ми се искаше да го зърна още веднъж. Исках да го видя колкото да му кажа да се разкара… или пък да го перна през лицето… или дори по-лошо.

Дървото, което беше нарисувал, ме гледаше подигравателно от чина. Мразех го, защото изглеждаше съвършено, завършено, гладко, линиите му се преплитаха така умело, както аз никога нямаше да успея да ги нарисувам. Взех рисунката, отидох до кошчето за боклук и я натъпках вътре.

— Много ти здраве — рекох аз на кошчето.

— Сега вече знам със сигурност, че си напълно изперкала — заяви Ейприл. — Нали трябва да предадем готовите рисунки след час.

— Тя и без това не беше моя — вече не.