Бри Диспейн - Изгубеният светец

Погледнах Даниъл и свих рамене.

— Сигурно е някакво шантаво объркване. — Канех се да затворя, когато чух нещо по линията. Сякаш някой закри микрофона с ръка.

— Ало? — Потръпнах. Цялата настръхнах. — Кой е?

— Идват за теб — рече приглушен глас. — В опасност си. Всички сте в опасност. Не можеш да ги спреш.

— Кой се обажда? — попитах аз, обзета от паника, докато мускулите ми се напрягаха. — Откъде взехте телефона на Даниъл?

— Не му се доверявай — продължи разтрепераният глас. — Той те подвежда, че можеш да му имаш доверие, но да знаеш, че не можеш.

Даниъл посегна към телефона, но аз го отблъснах.

— Какви ги говориш? — попитах.

— Не можеш да му имаш доверие. — Гласът неочаквано стана по-ясен — сякаш ръката се беше отдръпнала от микрофона и при познатото звучене сърцето ми едва не спря. — Моля те, Грейси, поне този път ме послушай. Всички сте в опасност. Трябва да знаеш, че… — Думите прекъснаха, съпроводени от дрънчене — изглежда телефонът падна и линията прекъсна.

— Джуд! — изкрещях аз.

Около десет секунди по-късно

— Чакай! — извика след мен Даниъл, докато се опитваше да се надигне от земята.

Аз вече бях набрала номера на Даниъл и тичах през задния двор, преди още да е започнал да звъни. Чух мелодията на телефона му — метъл изпълнение на „Лунната соната“ — да долита откъм приземието, където живееше. Усетих прилив на свръхестествена скорост и за броени секунди заобиколих къщата и се спуснах по циментовото стълбище, което водеше към стаите долу.

Старата жълта врата беше оставена открехната. Неочаквано усетих как дланите ми се потят. Даниъл много държеше вратата да е винаги затворена. Пантите изскърцаха, когато бутнах вратата, за да я отворя.

— Джуд — провикнах се. Телефонът беше спрял да звъни, вътре беше тъмно, но аз мярнах маратонките „Кънвърс“ на Даниъл, изритани на пода до купчина дрехи за пране. Канапето беше разтегнато, но одеялото го нямаше, а чаршафите бяха наполовина смъкнати от тънкия матрак.

— Грейси, чакай. — Даниъл се показа на най-горното стъпало. — Може и да не е звънял брат ти.

— Той беше. Познах гласа му. — Беше ми категорично забранено — татко ме беше заплашил със смърт — да влизам в апартамента на Даниъл сама, въпреки това пристъпих напред. — Джуд, тук ли си?

— Нямах това предвид. — Даниъл закуцука надолу. — Исках да кажа, че Джуд може и да не е бил на себе си, когато е позвънил. Може да е бил под въздействието на вълка.

Даниъл имаше, право и аз потръпнах, когато си припомних какво беше направил брат ми в онзи съдбовен ден, когато беше обладан от вълка. Белегът във формата на полумесец на ръката ми все ме наболяваше, сякаш за да ми напомня за случилото се. Независимо от всичко аз трябваше да знам, ако Джуд е тук. Сърцето ми заби по-силно когато пристъпих, в приземния апартамент.

— Джуд? — Натиснах няколко пъти ключа за лампата. Не работеше. Стъпките ми отекваха едновременно с ударите на сърцето, докато пристъпвах все по-навътре в тъмната стая. Очакването ме накара да се напрегна. Проряза ме остра болка. Тялото ми се подготвяше — или за отстъпление, или за бой.

Подминах разпънатото канапе и огледах смачканите чаршафи за телефона, който Даниъл каза, че бил оставил тук. Той пък отвори вратата на банята и предпазливо влезе в тясното помещение. Чух как се отварят и затварят вратичките на шкафове, след това долових и прошумоляването на завесата около душа. Болката плъзна към върховете на пръстите ми и аз стиснах мобилния си телефон. Отново натиснах копчето за пренабиране. Чух звъненето, преди мелодията да зазвучи. Отначало звукът беше приглушен, след това стана по-силен и близък.

Инстинктивно се обърнах към звука. Приклекнах, готова за отскок. От устните ми се разнесе едва доловимо ръмжене.

— Чакай, Грейси! — повиши глас Даниъл. Беше застанал пред мен, вдигнал ръце, готов да се защити, стиснал мобилния телефон. — Аз съм, спокойно. Открих телефона под душа.

Хвърлих се към него и го прегърнах през врата.

— Боже мили, помислих, че си… че… — Притаих дъх и притиснах медальона към гърдите си, докато изчаквах безпокойството да се оттече от тялото ми. И аз не знам какво си помислих, че ме дебне отзад. Може би върколак, стиснал телефон между зъбите. Почувствах се смешна.

— Всичко е наред.

— Той прокара пръсти през косата ми. — Няма никого.

— Някой определено е бил тук — отвърнах аз. — Освен ако нямаш навика да оставяш телефона си под душа.