Бри Диспейн - Изгубеният светец

— Няма значение, той те е избрал — настоя вторият. — А това означава, че засега няма как да се отървеш от вълците.

Групата замълча.

— Ами Даниъл? — попита най-сетне момичето. Гласът й потрепери. — Минаха два дни, а той все още не успява да си върне човешкия вид. Завинаги ли ще остане така?

Момчето пристъпи по-близо до вратата. Нали тъкмо заради това ги последва.

— Не знам, Грейс. Мисля, че е време да го заведем при по-компетентен от нас. Надявам се той да ни помогне… стига да не сме закъснели.

— Кой? — попита тя.

— Дядото на Даниъл.

Вълкът изджавка. Изглежда се изненада.

— Даниъл има дядо?

— Да. Той едва ли знае, Даниъл е внук на Сърхан.

Вълкът изскимтя.

— Кога тръгваме? — попита момичето.

— Ти не можеш да дойдеш — заяви първият. — Трябва да ходиш на училище, не забравяй молбите за колежа. Не позволявам… Твърде опасно е.

Вълкът изръмжа.

— Как ли пък не — опъна се момичето. — Попитах кога тръгваме.

— Веднага щом успеем.

— И аз ще дойда — намеси се трети мъжки глас. Прозвуча по-младежки от другите двама. Беше Талбът. Значи сега вече беше с тях.

— Трябва да вземем и Джуд — заяви вторият. — Не е готов да остане сам за повече от няколко минути.

Момчето се отдръпна от вратата. Точно това искаше да чуе. Щеше да отиде заедно с тях при Сърхан. Щеше да научи какви са плановете на враговете. Бащицата щеше да е благодарен за всяко късче информация, която успееше да му даде. Така щеше да им бъде по-лесно да планират нападението си.

Дано това се окажеше достатъчно за господаря му, за да го допусне отново в глутницата.

Тя беше неговото семейство.