Бри Диспейн - Изгубеният светец

— Да, но обичам единствено теб — напомних му аз.

След тези думи мълчахме дълго, много дълго. Изглежда, след време съм се унесла, защото отворих очи, когато чух вик и някой се размърда пред вратата. Първоначално си помислих, че Джуд се е опомнил и се опитва да ни спаси. Изправих се на мига, но едва тогава разбрах, че ми се е счуло.

— Добре ли си? — попита Даниъл. Гласът му прозвуча неуверено. Ако беше като мен, сигурно умираше от жажда. От няколко часа не бяха яла и пила абсолютно нищо.

— Сигурно съм сънувала.

— И аз сънувах — отвърна Даниъл. Мълча около минута. — Мислиш ли, че след „Трентън“ може да се оженим и да си вземем апартамент в Ню Йорк Сити или някъде другаде? Аз ще работя като индустриален дизайнер, а ти ще се бориш с престъпността като нинджа убиец на непълен работен ден.

Едва не се разсмях, но след това се спрях, защото усетих, че ще прозвучи като ридание. Известно време мълчах, след това се овладях.

— Да — отвърнах. — Да, би било страхотно.

Чух как веригите на Даниъл издрънчаха, когато се намести. Поех си дълбоко дъх и насочих малко сили към очите си, колкото да се върне нощното зрение. Даниъл беше коленичил на цимента пред мен. Не знаех дали ме вижда в тъмното, но се усмихваше по своя специален начин — както когато беше щастлив.

— Значи ще го направиш? — попита той.

— Кое?

Даниъл отново се намести, но този път застана на едно коляно.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Грейс Дивайн, когато се отървем от цялата тази помия, след като завършим училище и ти се наситиш да мачкаш лошите, ще се омъжиш ли за мен?

Все едно ме ритна в гърдите и останах без дъх, а сърцето ми спря да бие.

— Ти сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен.

Отпуснах глава на циментовия под, неспособна да отговоря. Той какво си въобразяваше, че прави? Как бе възможно да очаква обещания от мен, след като нямахме шансове да оцелеем? Нима не разбираше, че по този начин разкъсва сърцето ми?

— Да — промълвих най-сетне аз.

След това се претърколих и затворих очи. Насилих се да не заспивам отново. Не исках да сънувам спасението. Не исках да мечтая за живота след няколко часа. Вместо това си представих как Даниъл постъпва в „Трентън“, след това се мести в свой апартамент и става дизайнер.

Нямах шанс да си тръгна от това място, но ако успеех да направя нещо, Даниъл щеше да е свободен. Може би щях да успея да ги разсея, за да може той да избяга. Може би Кейлеб щеше така да се слиса от решението ми да умра, че Даниъл щеше да открие начин да избяга. Може пък да успеехме да подкупим някого да ни помогне — стига да имаше с какво да го подкупим. Протегнах ръка към Даниъл, макар да не можех да го достигна.

— Искам да ми обещаеш нещо. Искам обаче истинско обещание, не от онези, които лесно се потъпкват.

— Добре — отвърна колебливо той.

— Обещай ми, че ако ти се предостави възможност да избягаш, ще се възползваш, каквото и да става.

— Няма да те оставя тук.

— Ами ако се окаже прекалено късно за мен?

— Няма да стане.

— Ами ако стане? Ако за мен е прекалено късно, а ти имаш шанс да избягаш, обещай ми, че ще се махнеш бързо. Няма да се колебаеш и да се озърташ назад, нали? Ще отидеш при нашите и ще ги заведеш на сигурно място.

— Добре — съгласи се Даниъл. — Само че…

Шумно прищракване го прекъсна и вратата се отвори. Осем от момчетата на Кейлеб влязоха в помещението.

Минута по-късно

Всички от глутницата на Кейлеб бяха голи до кръста. Не знаех защо. Може би просто искаха да покажат внушителните си мускули, татуировките на Крале по раменете и бицепсите. Трима се отправиха към мен, а трима други се насочиха към Даниъл. Последните двама дръпнаха Гейбриъл от мястото, на което лежеше. Един отключи веригите ми, докато другите двама ме изправиха на крака. Ритах и се мятах, както и Даниъл, докато Гейбриъл не се противеше, докато го извличаха от подобната на тъмница стая. Качиха ни по стълбите. Отпуснах се и отказах да помръдна с надеждата по този начин да разсея останалите, но едно от момчетата ме грабна и ме метна на гръб. Виждах издутите на гърба мускули, въпреки това знаех къде е уязвим. Тъкмо се канех да забия юмруци в бъбреците му, когато един друг стисна ръцете ми като в менгеме. Гелал, реших аз, след като го огледах. Този можех да убия, ако се наложеше. Само че другият, който ме носеше, сигурно беше урбат. Смърдеше на бясно куче. На последното стъпало ме свали и ме хвърли на земята. Без колебание скочих на крака, но в същия момент другите двама ме сграбчиха. Джуд наблюдаваше какво става, без да трепне. Кейлеб излезе от стаята и ни посрещна на балкона над склада. Зловеща усмивка се беше появила на лицето му.