Бри Диспейн - Изгубеният светец

— Точно така! — Кейлеб се наведе над парапета. — Искаш да ме убиеш, нали? Тук съм, момиче, ела и ме срази.

„Точно така, убий Кейлеб. Убий го и всичко ще приключи.“

— Не — прошепнах. Трябваше да има друг начин. Уверена бях. Наистина бях сигурна, че има друг начин. Обърнах се по гръб и се загледах в тавана, представих си, че виждам небето навън.

— Мили боже! — зашепнах. — Моля те, пощади Даниъл и семейството ми. Знам, че можеш. Дори да ме оставиш да умра, не позволявай да ме порази проклятието. Спаси ги.

— Действайте! — изкрещя Кейлеб на вълците. Те престанаха да кръжат около мен и приклекнаха, готови да нападнат. Пламъкът в мен лумна, а демонът в главата ми продължи да крещи и да ме подканя да предприема нещо. Върколаците се изправиха на задните си крака, готови да се нахвърлят. Претърколих се на една страна и прошепнах „сбогом“ на Даниъл, макар да знаех, че той не може да ме чуе.

— НЕ! — изкрещя любимият ми. Последва вик от един от хората на Кейлеб, когато Даниъл се отскубна от ръцете му и го блъсна настрани. Останалите също бяха разсеяни от мен и вълците, за да реагират достатъчно бързо. „Точно така — помислих си аз. — Точно така. Поне Даниъл ще успее да избяга.“

В следващия миг Даниъл се хвърли през балкона.

„Недей, нали трябваше да бягаш“. Наблюдавах го обзета от ужас, докато падаше към мен. Тогава обаче изглежда започнах да губя съзнание, защото докато той се превърташе във въздуха, ми се стори, че се преобразява.

Сменяше си формата.

Променяше се.

Дрехите му се пръснаха на парцали.

Примигнах и когато отворих очи, вместо Даниъл на крачка от мен бе застанал огромен бял вълк.

Другите вълци, които се канеха да ме нападнат, заръмжаха на белия, за да го предупредят да се отдръпне от плячката им. Белият не откъсваше очи от мен. Забелязах черна козина във формата на диамант отпред на гърдите, докато пристъпваше напред. Ръмжеше, когато се хвърли към мен.

Затворих очи, готова да умра.

Последва движение. Чух щракане на зъби и ръмжене, скимтене, а когато отворих отново очи, белият вълк се беше изправил над мен, готов да ме защитава.

Белият отметна глава и наддаде най-пронизителния вой, който някога бях чувала. Воят се оттласна в стените на склада и разби стъклото на високите прозорци. Усетих как тялото ми потръпва чак до счупените кости.

Когато шумът заглъхна, последва мъртвешка тишина.

Над мен беше застанал единствено белият вълк, обърнал се назад, сякаш предизвикваше някой да пристъпи към нас.

Едва държах очите си отворени, когато надигнах глава, за да разбера какво става.

Два от вълците лежаха окървавени на пода, един се беше отдръпнал към вратата на гаража, докато другите три сякаш се бяха поклонили, навели покорно глави пред белия вълк.

— Не! Не! Убийте го! — разкрещя се Кейлеб на вълците. — Убийте ги й двамата!

Вълците се отпуснаха по корем и отказаха да помръднат.

— Тогава аз ще те убия! — Той понечи да се прехвърли през парапета на балкона.

— Не и ако мога да ти попреча — изрева друг глас и някой удари Кейлеб по главата с метален лост. Може би не виждах добре, но бях готова да се закълна, че е Гейбриъл.

Кейлеб се свлече като парцал зад парапета и настъпи суматоха, когато един гелал се спусна към Гейбриъл, последван от друг, който хукна към тях. Чух как Талбът изрева нещо и прехвърли вързаните си ръце през главата и врата му. Двамата паднаха през балкона и тупнаха тежко. Талбът се изправи на колене и вдигна гелал със себе си. Изви ръце и пречупи врата му. Демонът се свлече на земята и Талбът вдигна ръце от олюляващата се немощно глава. Преди да успее да помръдне, един акх се спусна към него и двамата се претърколиха в смъртоносна хватка.

В целия склад се водеха двубои. Двама тийнейджъри урбат затичаха към нас, готови да сразят белия вълк. Само че вълкът не помръдваше от мястото над мен. Изглежда бях изгубила съзнание за миг, защото в следващия момент двамата тийнейджъри се бяха отпуснали на колене и се покланяха на големия бял вълк. Единият беше момчето Райън. Кой знае защо се зарадвах, че се предава, преди да бъде наранен.

Закашлях се и усетих вкуса на кръв. Белият вълк се наведе и побутна с муцуна лицето ми. Вгледах се в дълбоките му очи, кафяви като кални локви — очите на Даниъл.

Но как бе възможно?

Това бе единственото, за което можех да мисля, докато губех съзнание — Даниъл беше черен вълк, преди да го излекувам, защо сега се беше превърнал в бял?