Бри Диспейн - Изгубеният светец

Изминаха още няколко минути и момчето прецени, че може да си позволи да поспи. Бяха минали два дни, откакто се върна в тази къща, ала не беше спал от три. Не можеше да си намери място в старата къща. Леглото, което някога беше негово, сега му се струваше неудобно.

Момчето тъкмо се канеше да затвори очи, когато белият вълк наостри уши. Изправи се, когато вратата на къщата се отвори и слабо момиче се измъкна навън. Закуцука по стълбите на верандата.

Да, сигурно щяха да й бъдат необходими повечко дни, за да излекува глезена си, след като го беше счупила.

Белият вълк скочи към момичето, преди то да успее да слезе, и в радостта си, че го вижда, едва не го събори. Малката глутница се събуди, когато чуха шума. Седяха като стражи и наблюдаваха двамата.

Момичето коленичи и почеса белия вълк зад ушите.

— И ти ми липсваше — прошепна. Усмихваше се, ала в гласа й имаше тъга. — Не знам защо мама не ти позволява да спиш вътре. Само защото си поне двайсет пъти по-голям от последното куче, което доведох вкъщи.

Вълкът изръмжа тихо.

— Знам. Съжалявам. Не си никакво куче.

Успя да преодолее и последното стъпало. Вълкът изджавка и се наежи.

— Няма страшно. Мога да ходя. — Тя закуцука по алеята, последвана от белия вълк. Останалите пет се наредиха в редица отзад, най-малкият накрая. Ако момчето не знаеше какво става, щеше да реши, че тя притежава вълшебна флейта за вълци. Върволицата от зверове последва момичето чак до съседната пряка, където глезенът очевидно я заболя и тя се спъна. Вълците я заобиколиха, скимтяха и разтърсваха гърбове, само допреди два дни повечето от тези вълци нямаха търпение да я разкъсат, но сега подскачаха около нея като кутрета, които очакват ласка.

Белият вълк я побутна и изръмжа приятелски.

Момичето огледа улицата, въпреки че беше ранно утро и бе малко вероятно наоколо да има хора.

— Добре, носи ме. — Наведе се над ухото на вълка. — Но не може ли да се отървем от момчетата. Направо ме побъркват.

Белият вълк се сниши и момичето се качи на гърба му. Прегърна го през врата. Вълкът скочи от тротоара и хукна по улицата. Останалите вълци припнаха след него, сетне затичаха с всички сили.

Момчето ги последва, тичаше половин пресечка по-назад, криеше се в дворовете и къщите. Тичаше срещу вятъра, така че те нямаше да усетят миризмата му. Тичаха през квартала към центъра на града, докато най-сетне спряха пред старата енория. Момчето усети пробождане в сърцето, докато наблюдаваше как момичето и белият вълк влизат вътре. Не искаше да ги последва. Въпреки това тръгна след тях.

Промъкна се покрай петте мъника, които останаха отвън, влезе през вратата на балкона и се отправи към кабинета, откъдето долитаха гласовете. Облегна се на стената до отворената врата и се заслуша в разговора.

— Получих есемеса ти — рече момичето. — Ето ме. Кажи какво има.

— Джуд знае ли, че си тук? — попита мъжът.

Щом чу гласа му, момчето сви юмруци.

— Май не. Спеше в стаята си, когато тръгнах.

Момчето стисна зъби. Дори не беше проверила.

— Другите вълци последваха ли те? — попита втори мъж.

— Да. Започвам да се притеснявам. Не е безопасно толкова много върколаци да се мотаят в Роуз Крест.

— Съгласен съм — рече първият.

— Не разбирам — призна тя. — Защо ни следват навсякъде?

— Сега вече Даниъл е техният водач — обясни вторият. — Предаността им към него е много по-силна, отколкото някога съм виждал. Сигурно, защото е истински водач. Спаси те, като им наложи волята и силата си и стана техен предводител.

Вълкът изръмжа разочаровано.

— Не разбирам защо вървят след мен. Вчера се опитах да отида да купя за Даниъл нещо за ядене от магазина и половината ме последваха. Даниъл дори го нямаше.

— Очевидно той е направил нещо, за да те избере като своя… партньорка. Вълците разбират това по някакъв начин и сега вече те приемат като своя предводителка.

— Това ли било? — попита първият. — Партньорка значи. Разкажи ми за какво става въпрос.

— Даниъл… може да се каже, че ми направи предложение за брак — призна момичето. — Преди Кейлеб да ме хвърли в ямата на вълците.

— Това обяснява нещата — отвърна вторият.

— Грейс, твърде млада си, за да се омъжиш. Двамата с майка ти бяхме едва на двайсет, но това не е извинение…

— Татко Първо, мислехме, че ще умрем. Второ, той говореше за далечното бъдеще, след като завършим колеж.