Бри Диспейн - Изгубеният светец

— Винаги ще те обичам — изрекох аз, докато двамата се опитваха да ме хвърлят с главата напред от балкона.

— Не! — чух вика на Даниъл.

Исках да падна. Достатъчно беше главата ми да се удари в циментовия под шест метра по-долу. Само че инстинктите ми се включиха и тялото ми се изви, докато падаше. Превъртях се и тупнах на крака. Левият ми глезен се подгъна, но аз се престорих, че не забелязвам.

Бях сама в склада.

— Ще трябва да се постараеш повече — провикнах се към Кейлеб. Той се наведе над парапета на балкона.

— Тъкмо започваме, моето момиче.

Земята под краката ми завибрира и аз усетих режеща болка в ранения си глезен. Огромна врата, подобна на гаражна, бавно се отвори в далечния край на склада. Дрънченето на металната врата беше съпътствано от ръмжене.

— Сама ще разбереш, Грейс Дивайн, че вълкът притежава уникално чувство за самосъхранение. Ако го застрашиш, става неудържим.

Вратата продължи да се вдига и разкри шестима върколаци, застанали един до друг. Въртяха очи, оголили зъби, приведени, готови да се спуснат напред. Изглажда, чакаха единствено сигнал от Кейлеб. Той Вдигна пръст, сякаш се канеше да каже още нещо, преди да насъска псетата на смъртта.

— Дори най-лошото да запратиш по мен — изкрещях аз към него, — уверявам те, че ще умра, но няма да се оставя на падението.

— Падението ще те споходи, момиче — изръмжа той. — Падението ти ще бъде толкова тежко, че аз ще съм единственото, което виждаш, след като събереш костите на приятелите си и надигнеш глава от помийната яма, в която ще се е превърнал животът ти. Тогава ще принадлежиш само на мен.

Замахна с ръка. Вълците се спуснаха напред. Потиснах желанието си да припадна, да се опитам да избягам или да се разпищя. Те тичаха в две редици, след това се разгърнаха и ме заобиколиха в кръг. Нямаше накъде да бягам. Цялото ми тяло се тресеше. Болката ме прогаряше, мускулите ми заплашваха да избухнат. Демонът в главата ми настояваше да го освободя.

Не можех да позволя подобно нещо да се случи.

Не можех да си позволя да изгубя контрол.

Един от вълците ми се нахвърли. Изстрелях крак в сайдкик и той се отплесна назад. Изскимтя от болка, когато се изтресе на земята. „Не чак толкова силно, Грейс“ — предупредих се аз. Нямах представа дали защитата се броеше за „проява на хищнически инстинкт“, не можех да рискувам да убия някой от наобиколилите ме зверове. Дори нямах желание да ги убия. Та сърцата им бяха човешки.

Втори вълк нападна. Изритах го. Той почти не усети удара и се спусна отново. Пернах го през муцуната. От кокалчетата ми закапа кръв, тъй като бях закачила един от острите като бръснач зъби. Изглежда, другите вълци подушиха кръвта и полудяха.

Два от тях ми се нахвърлиха едновременно. Отбих атаката на единия, но вторият разкъса крака ми с нокти, преди да успея да го изритам. От раната ми шурна кръв и попи в скъсания клин.

Нямах време дори да се съсредоточа, за да излекувам раните, защото трети вълк скочи на гърба ми и аз почти се превих на две. Заби зъби в рамото ми. Изгаряща болка прогори ръката и гърба ми. Не можех да издържам тежестта му, затова отметнах глава назад и я забих в неговата. Той изквича и се смъкна, а ноктите му разкъсаха наметалото ми.

Друг вълк скочи и заби зъби отстрани на корема ми. Усетих как нещо отзад се разкъсва. Дали не беше бъбрек? Изревах от болка и използвах цялата си останала сила, за да го отхвърля.

Притиснах раната, ръката ми се плъзна по кръвта и в същия момент друг вълк се удари в крака ми. Раненият ми глезен се подгъна. Наддадох вик и паднах на циментовия под. Шестимата кръжаха около мен, щракаха със зъби и ръмжаха. Изчаквах смъртоносния удар, но нито един от тях не се отдели. Изглежда, Кейлеб им беше дал знак да чакат. Сигурно му доставяше удоволствие да ме наблюдава как лежа в локва от собствената си кръв.

„Ставай — виеше ужасният глас в главата ми. — Ставай. Убий ги. Искаш те да умрат. Ставай и ги избий“ .

— Не! — изкрещях на гласа. Опитах се да се оттласна от цимента, но ръцете ми трепереха толкова силно, че паднах по лице. Тялото ми се сгърчи, сякаш нещо се опитваше да излезе от мен. Погълна ме някакъв вътрешен пламък, тласкаше ме напред. „Убий ги. Убий ги — Настояваше гласът на вълка. — Заслужават да умрат. Ставай и ги убий, преди те да те убият. — Свих се на топка. По лицето ми рукнаха сълзи. — Нека аз да ги убия. Това е единственият начин. Прегърни ме и ще ги унищожим.“

Изревах от болка, когато мускулите ми се свиха и цялата се разтреперих неудържимо.