Бри Диспейн - Изгубеният светец

В капан

Не мога да кажа със сигурност колко по-късно

Събудих се и усетих нещо мокро да бърше лицето ми.

Пернах го с ръка и се превъртях на една страна към купчина бяла пухкава козина, която ми служеше за възглавница. Миришеше прекрасно на бадеми и в просъницата ми се прииска да я гушна и да заспя отново. Едва тогава забелязах, че одеялото беше под мен. Дори не беше одеяло, ами плюшената кувертюра от леглото на Кейлеб Калби.

Седнах бързо — твърде бързо — и тъкмо се канех да скоча, когато пред очите ми затанцуваха бели звезди. Отпуснах се върху бялата възглавница.

— Всичко е наред — чух познат глас. В безопасност си. Пренесохме те на най-удобното място наблизо.

— Даниъл? — попитах аз. — Пред очите ми все още беше тъмно и не успях да позная гласа.

— Не, аз съм Талбът. — Той се обърна към друг в стаята. — Мислиш ли, че има амнезия?

Другият очевидно не му обърна внимание.

— И аз съм тук — обади се той.

— Гейбриъл?

Тръснах глава и пред погледа ми се проясни. Гейбриъл и Талбът бяха застанали от двете страни на леглото. Сториха ми се малко неясни — но ми заприличаха на братя — и бяха силно разтревожени. Не бяха обаче единствените в стаята. Пет момчета бяха коленичили на пода пред леглото, навели глави почти до земята.

— Какво става? — попитах аз. Защо глезенът ми пулсираше толкова болезнено, а някакъв възел на гърба ми гореше така, сякаш беше изложен на пламък?

— Много ни уплаши — рече Талбът. — Не бяхме сигурни дали ще оцелееш. — Направи крачка към мен, но неочаквано възглавницата ми изръмжа и той отстъпи назад. — Спокойно, де — вдигна ръце, сякаш се страхуваше, че възглавницата може да го ухапе. Знам, че не разбирах всичко, но ситуацията ми се стори сюрреалистична.

— Какво става?

— Заеми се да излекуваш раните си, преди да изгубиш още кръв.

Присвих очи към Талбът, когато забелязах непресторената му загриженост. Не го разбирах. Той беше лош, нали така?

— Той е свестен, Грейс. — Гейбриъл седна на ръба на леглото. Очевидно възглавницата ми нямаше нищо против. — По-късно ще разполагаме с достатъчно време за обяснения. Сега трябва да се уверим, че си добре.

— Защо да не съм? — Вдигнах ръка. Беше изцапана с червена, лепкава течност. Кръв. Моята кръв. След това си спомних. — Какво стана? Къде е Кейлеб? Къде е Джуд? — Огледах смътно познатите лица в стаята. — Къде е Даниъл? — почти изкрещях.

Възглавницата ми изскимтя и ме изтласка нагоре. Обърнах се, коленичих в леглото и открих, че възглавницата ми е белият вълк. Той скимтеше нетърпеливо и клатеше глава. Сякаш искаше да ми каже нещо.

— Кейлеб се измъкна — обясни Гейбриъл. — Джуд обаче е тук. Чака долу. Каза, че искал да се прибере у дома.

— Наистина ли? — Най-сетне. Напрежението, натрупало се в сърцето ми през последните десет месеца, изчезна изведнъж.

— А пък Даниъл, той… — Гейбриъл посочи огромния бял вълк.

Вгледах се в очите на звяра. Да, това бяха очите на Даниъл. Вълкът започна да се поклаща напред и назад, скимтеше и пролайваше. Заръмжа нетърпеливо. Не усещах никаква злоба у него, не и както в току-що преобразен върколак, но той определено беше разтревожен. Погалих го по гърба, за да го успокоя.

— Не разбирам — рекох. — Откога е така? Колко време съм била в безсъзнание?

— Дълго.

Погледнах тийнейджърите пред нас. Те ли бяха вълците, които се кланяха на Даниъл? Сега изглежда бяха възвърнали човешката си форма.

— Не разбирам — отвърнах и станах неспокойна като вълка. — Защо не се е преобразил? Защо Даниъл не се е превърнал отново в човек?

Белият вълк изджавка и поклати едрата си глава, прегърнах го през врата. Кръвта ми изцапа бялата козина. Облегнах глава на гърдите му. Чувах как бие само едно сърце — не бяха две както преди, когато беше върколак.

— Какво, по дяволите, става? — попитах Даниъл.

— Мисля… — отвърна Гейбриъл, — че е в капан.

— Не — отвърнах аз и се притиснах отново към белия вълк. — Не, не е възможно.

Вълкът изви глава назад и наддаде най-жалния вой, който някога бях чувала. Прозвуча почти като писък.

И накрая

Момчето приклекна на покрива на близката къща, точно зад комина, в часа, когато се зазоряваше над малкото градче. Вълците, пет на брой, се бяха сгушили на поляната пред къщата, която той наблюдаваше цялата нощ, свит на кълбо, докато задремваше и се стряскаше. Шести вълк, по-едър от останалите, беше приседнал отделно под ореха, който се поклащаше от ноемврийския вятър. Той наблюдаваше вратата на къщата също толкова напрегнато, колкото и момчето наблюдаваше вълка.