Бри Диспейн - Изгубеният светец

— Надявам се двамата да сте се насладили на времето си заедно, защото на нас ни беше безкрайно забавно да ви наблюдаваме.

Единият от типовете, които ме държаха, се изсмя.

Охранителните камери. Разбира се, че са ни гледали.

— Много трогателно беше да ви наблюдаваме как дрънкате за истинска любов и разни подобни дивотии. Май трябваше да ви отпуснем веригите. Някои от нас се надяваха да видят нещо повече, не само целувки. — Огледа ме и ми се догади. Погледът му пропълзя по краката ми и ми се прииска роклята ми да беше поне десет сантиметра по-дълга. — Така пък ще мога лично да проуча непознатата територия.

Други трима се изхилиха. Смехът им прозвуча като вой на болни хиени.

Даниъл се опита да се освободи.

— Да не си посмял да я пипнеш! — изкрещя той на баща си.

— О, не се притеснявай. Ще бъдем много нежни — отначало. От доста време в дома ни не е влизало момиченце.

— Може би, защото не живеят дълго, след като сложите лапи върху тях — изръмжа Талбът от сенките зад Кейлеб. Забелязах го за пръв път. Ръцете му бяха вързани. Пазеха го двама от акх. Последния път, когато видях Талбът, той пазеше на вратата. Защо го бяха вързали?

— Затова не исках да ти я доведа — обясни Талбът. — Не я заслужаваш.

Водачът щракна с дългите си пръсти и един от пазачите на Талбът го удари в корема. Талбът се преви и се разкашля.

— Талбът трябваше да те убеди да се присъединиш към нас. Обикновено притежава талант за подобни задачи. Очевидно ти си му оказала повече влияние, отколкото той на теб. Тъкмо затова реших да изчакам до сутринта, за да се заема лично с преобразяването ти. Не само че очакването е един от най-хубавите моменти от играта, ами исках да проверя кой ми е все още верен. Очаквах един от тях да се опита да те освободи снощи, само че дебнех брат ти, не ми мина през ум, че ще бъде заместникът ми.

Значи затова Талбът беше вързан. Опитал се е да ни освободи. Значи през нощта не ми се беше сторило, че пред вратата става нещо. А собственият ми брат беше застанал до Кейлеб, свободен, незаинтересован, без желание да направи каквото и да било. Изглежда бях сбъркала и само се залъгвах, че у него има нещо добро.

— У теб има нещо специално. — Кейлеб пристъпи по-близо и аз усетих мириса на алкохол и вълк. Погали ме с пръст по бузата, след това се спря на вената, която пулсираше на врата ми. — Будиш преданост на най-невероятни места. Прав бях, като те избрах. От теб ще излезе съвършената женска на предводителя, след като ми станеш партньорка.

— Няма да стане — отвърнах аз убедено, сякаш споменавах научен факт. Нямаше да му доставя удоволствие, като му отговоря гневно или уплашено. Щях да бъде мъртва, преди да му позволя да ме докосне. — А и ти не си истински предводител, докато Даниъл е.

Или поне беше. Едва сега разбрах. Значи затова баща му беше положил толкова усилия да го открие и да го убие преди церемонията. Поради същата причина беше мразил сина си още мига, в който беше роден. Даниъл беше роден с качествата на истински водач на глутница. За него говореше Гейбриъл, когато каза, че имало друг истински предводител след Сърхан — само че той не беше сигурен дали Даниъл все още притежава същия потенциал, след като беше излекуван… или просто всичко беше твърде объркано. Само че Кейлеб нямаше никакво намерение да рискува. Ако Даниъл беше истински предводител, значи той беше единственият, който можеше да попречи на стария Калби да узурпира глутницата на Сърхан.

— Даниъл притежава много повече потенциал да стане водач, отколкото ти имаш в малкия си пръст. Затова го мразиш, нали? Защото той е всичко, което ти не си.

Кейлеб завря лицето си в моето, ноздрите му се разшириха, а жълтите му очи се присвиха. Разпери пръсти пред гърлото ми, сякаш искаше да ме удуши. След това сграбчи висулката с лунния камък и я скъса.

Хвърли я към стената и аз видях как камъкът се пръсна на черни късчета разбита надежда. Исках да сграбча едно от късчетата, но така и не успях да се освободя от ръцете, които ме държаха. Разчитах на лунния камък да ми даде няколко минути душевно равновесие.

— Време е да приключим с играта. — Той щракна с пръсти към двамата, които ме държаха, все едно бяха дресирани кучета. — Хвърлете я в ямата.

Този път, когато двамата ме повлякоха, не ритах, не пищях и не се мятах.

Без помощта на лунния камък не можех да рискувам да се ядосам.

Времето ми изтичаше.

Стоях напълно неподвижна, след това ги оставих да ме пренесат до самия край на балкона. Погледнах Даниъл за последно. Той се мяташе и четирима от глутницата едва го удържаха. Спря за момент, сякаш беше усетил, че това е краят. Погледна ме, в очите му имаше сълзи.