Бри Диспейн - Изгубеният светец

Преместих се към Даниъл и се опитах да скъся разстоянието.

— Можеше да ми кажеш. Можеш да ми кажеш абсолютно всичко. Също както аз трябваше да ти кажа за Талбът.

— Знам, Грейс. И двамата постъпихме глупаво. Трябваше да си имаме доверие, независимо от всичко. Само че аз много се уплаших, че силите ми се връщат, защото това означаваше, че за теб няма лек. Нямаше на какво да разчитаме. Затова прекъснах тренировките в мига, в който Гейбриъл ми каза. След това толкова отчаяно се опитвах да намеря отговори, че започнах да те пренебрегвам. Отдръпнах се. Не биваше да го правя. Трябваше да продължа да те тренирам, да те уча как да използваш силите си, за да не се налага да се обръщаш към такива като Талбът. — Той вдигна окованите си ръце. — Сега обаче съм до теб. Двамата с теб сме заедно. Ще се бием рамо до рамо и никой няма да ни спре. Нищо няма да ни раздели.

Коленичих пред Даниъл в края на своите окови. Опитах се да протегна ръка, за да докосна лицето му, но така и не успях да го достигна. Бях на самия край на веригата. Вгледах се в дълбоките тъмни очи, сякаш можех да се потопя в тях завинаги. Нямаше да излезем оттук. Двамата с него нямаше да успеем да се преборим с демоните, независимо колко Вяра имахме. Имаше обаче начин да попреча на демона в мен да победи.

Веднъж вече бях готова да продам душата си, за да го спася. Бях готова да се превърна в чудовище заради него. Бях готова да го сторя и сега, но очевидно Кейлеб беше намислил нещо друго. Той искаше да ме превърне в чудовище, за да унищожи Даниъл и семейството ми, а аз не можех да му позволя да направи подобно нещо. Каквото и да се случеше, нямаше да се предам на вълка. Най-добре да умра като Грейс Дивайн, вместо да живея като чудовище.

Протегнах се максимално към Даниъл, а той към мен. Устните ни едва се докоснаха. Бях се изтеглила на самия край на веригите и имах чувството, че ръцете ми ще се отскубнат, но поне спечелих още частица от сантиметъра. Притиснах устни към устните на Даниъл.

Не ме интересуваше, че Габриел е в безсъзнание в един ъгъл на помещението, нито че Талбът е пред вратата. Не ме интересуваше и камерата в ъгъла. Целувах Даниъл като за последен път, защото знаех, че това е последният път.

На сутринта щях да умра, за да спася онези, които обичах.

Последната нощ

Следващите няколко часа ми се сториха безкрайни, но същевременно и къси. Двамата с Даниъл за последен път щяхме да прекараме нощта заедно, а не можехме дори да се докоснем. Трепкащата флуоресцентна светлина угасна по едно време, така че ние двамата с Даниъл останахме да лежим на циментовия под в пълен мрак и се докосвахме единствено с гласовете си. От време на време разговаряхме, после мълчахме, тъй като не бяхме сигурни дали другият спи, поне докато един от нас не попиташе нещо. Говорихме за какво ли не? От най-наболелите житейски въпроси до най-елементарните, за които се сещахме. По едно време попитах Даниъл за портфолиото за „Трентън“, което трябваше да предадем след две седмици. Той описа в подробности как е скицирал дизайна за нови слушалки, който щеше да включи.

Аз пък му разказах как едно от есетата за „Трентън“ беше събудило желанието ми да стана супергерой. Даниъл се разсмя.

— От теб ще излезе невероятен супергерой. Особено ако си с този тоалет. Какво представлява? Да не би да е съчетание от Червената шапчица и жената чудо?

Изкисках се.

— Същото каза и Ейприл. Знам, че съм смешна. Някой ми беше свалил ботушите, преди да оковат глезените ми, но в момента бях доволна, че наметалото е на раменете ми. Беше чудесно одеяло в студената тъмна стая.

— Изглеждаш зашеметяващо — заяви Даниъл.

— Че ти дори не ме виждаш.

— Споменът за теб е запечатан в ума ми. Той ме топли.

Разсмях се смутено и замълчах. Запитах се колко ли дълго Даниъл ще запази този спомен, след като си отидех?

Тежкото дишане и стоновете на Гейбриъл запълваха тишината. Поне беше жив. Непрекъснато се питах защо ме е последвал, след като нямаше намерение да се бие. Защо изобщо държеше на мен? Беше дошъл в Роуз Крест, за да открие дали аз съм „божествената“, която може да цери урбат от върколашкото проклятие. Защо тогава не се прибра веднага след като разбра че силите на Даниъл се възвръщат?

Порази ме нова мисъл.

— Не се ли притесняваш? — попитах тихо Даниъл, тъй като не бях сигурна дали спи.

— М-м-м — отвърна уморено.

— Не се ли притесняваш, че отново ще се превърнеш във вълк? Аз съм с лунен камък, така поне ще опазя душевното си равновесие за известно време. Шантава работа. Не те ли е страх, че ще се преобразиш? Май трябва да си вземеш висулката.