Бри Диспейн - Изгубеният светец

В обяснението на Кейлеб имаше нещо гнило. Защо му трябваше да залага чак толкова сложен капан единствено за да види отново Даниъл? Защо изобщо му пукаше? Вече беше заменил Даниъл с момчетата от глутницата. Защо му е трябвало да праща Талбът да се сприятелява с мен, за да може по-късно да остави следа, по която да тръгне Даниъл? Не знаех дали това е било измислено от болен мозък, или пък представляваше гениален замисъл, който не разбирах.

— Една част от разказа на приятеля ти ме озадачи — продължи застаналият точно пред Даниъл Кейлеб. — Той твърдеше, че си бил излекуван. Според мен това е абсолютно невъзможно. Все още не вярвам.

Бърз като светкавица, Кейлеб замахна с ножа към Даниъл. Изпищях. Ножът се заби в горната част на ръката на приятеля ми. Кейлеб го извади, от раната шурна кръв и се стече по ръката на Даниъл.

Кейлеб опипа раната с пръсти. Даниъл се намръщи. Баща му вдигна окървавените си пръсти към носа и подуши. Предположих, че пробва мириса на кръвта — дали е на Вълк или на човек — също както Даниъл пробва кръвта на Джуд, когато я откри на верандата ни, и тогава бе разбрал, че Джуд е заразен. Кейлеб присви недоумяващо очи. Вкуси кръвта с върха на езика си. Опита се да потисне гаденето. Смръщи чело и объркването му пролича ясно. След това повика Талбът. Той помириса кръвта и поклати глава.

— Не разбирам, Бащице. Не мога да определя тази миризма. Според теб какво означава?

Кейлеб избърса кръвта в бархетната риза на Талбът.

— Няма значение — заяви. Очевидно се опитваше да скрие объркването си. — Така или иначе, Даниъл трябва да умре. Не го искам да ми скапе церемонията. Момичето ще бъде съвършеното оръжие, ако наистина е толкова силна, колкото твърдиш.

Талбът ме стрелна с поглед. След това обаче кимна и се върна на мястото си.

Кейлеб отново се върна до мен. Прегърна ме през кръста. Инстинктът ми говореше да го ударя и да бягам, но две от неговите момчета продължаваха да ме държат.

— Единственият проблем, когато убиеш съпругата си, е, че ти доскучава без партньорка — рече той. — Ще станеш за тази работа, когато те превърнем във върколак.

— Не смей да я докосваш — изкрещя Даниъл. Мразиш мен. Убий ме и я пусни да си ходи.

— А, ще я пусна, разбира се. Щом се превърне във вълк, няма да може да се контролира. Тогава ще я пусна в една стая с теб. След като те разкъса, ще я изпратя да си ходи у тях. Това ще бъде посланието ми до безценния й баща, пастора.

Сърцето ми блъскаше неудържимо. Това ли беше намислил Кейлеб? Щеше да ме превърне във върколак, за да ме накара да избия всички, които обичах.

— Какво? — Джуд неочаквано пристъпи напред. — Бащице, нали каза, че Грейс ще бъде стръв? Нали каза…

— А според теб, момче, какво става със стръвта? — изръмжа той. — Схрускват я. В нашия случай сестра ти ще бъде схрускана от Вълка. Тогава ще стане една от нас.

Джуд ме погледна, след това се обърна към предводителя си. Не разбирах изражението му.

— Не одобряваш ли? — попита Кейлеб. — Винаги мога да Ви пусна двамата с Талбът срещу нея.

— Недей. Планът ти е съвършен, както винаги. — Джуд се отдръпна като куче, което очакваше ритник от господаря си.

Отвърнах поглед от брат си. Тъкмо когато си мислех, че съм го върнала, той се оказа покорен слуга на Кейлеб.

— Никога няма да се предам — заявих. Гласът ми трепереше твърде много, така че едва ли някой ми повярва, но поне се постарах да вдигна високо глава.

„Напротив, ще се предадеш — шептеше Вълкът в главата ми. — Не можеш да избягаш от мен.“

— Ще видим на сутринта, Грейс Дивайн. Методите ми умеят да убеждават. Как според теб се сдобих с толкова много момчета? Джуд и Талбът са редки находки, те вече са върколаци.

Сърцето ми неочаквано се сви заради момчетата в склада. Какво семейство само. Някои от тях очевидно бяха гелал или акх, но повечето бяха объркани тийнейджъри без късмет — докато Талбът и Кейлеб не ги бяха спипали. Сърцето ми се сви и заради мен, и заради Даниъл, и заради семейството ми. След като толкова много хора се бяха пречупили методите на предводителя, как щях да устоя аз?

Кейлеб даде знак и две от момчетата му вдигнаха отпуснатото тяло на Гейбриъл и се отправиха към вратата. След това поведоха и нас с Даниъл.

— Защо не го направиш още сега? — попита Даниъл.

— Защото очакването е най-хубавата част от играта. Чувстваш се като на Бъдни вечер, а?

На долния етаж