Бри Диспейн - Изгубеният светец

— А-ха — отвърна тихо Даниъл. — Страшно красиво.

Погледнах го. Лежеше на една страна и ме наблюдаваше.

— Че ти дори не гледаше — заядох се аз.

— Напротив. — Той ми отправи познатата крива усмивка. — Виждам ги как се отразяват в очите ти. — Протегна ръка и докосна бузата ми с пръсти. — Едно от най-красивите неща, които съм виждал. — Сложи пръст под брадичката ми и привлече лицето ми близо до своето…

Откъснах поглед от дълбоките кафяви очи и го плъзнах по мускулите под тънката спортна тениска, с която беше тренирал. След това преместих очи към рошавата коса, която беше изсветляла до златисторусо през лятото — черното най-сетне се беше измило. Помилвах с поглед челюстта след това се спрях на извивката на усмихнатите му устни. Предизвикателната усмивка се беше стопила. Сега виждах усмивката, която пазеше за моменти като този — когато беше истински щастлив.

Все още му беше топло след спаринга и аз усещах топлината, която тялото му излъчваше. Привлече ме към себе си. Със силата на волята и желанието си ме призоваваше да премахна разстоянието между нас. Отново се вгледах в очите му и се насладих на усещането, че мога да се изгубя в тях завинаги.

В моменти като този не можех да повярвам, че е до мен.

Не можех да повярвам, че все още е жив.

Че е мой.

Веднъж вече бях до него, докато умираше. Държах го в ръцете си и чувах как ударите на сърцето му затихват.

Случи се в нощта, когато брат ми Джуд се предаде на върколашкото проклятие — няколко дни преди да остави бележка на масата в кухнята и да потъне в снежната виелица. Същата вечер Джуд ме зарази със силите, които не спираха да ме измъчват.

В онази нощ едва не изгубих всичко.

— Идва нова. — Даниъл се наведе, за да ме целуне по слепоочието. Прокара устни по бузата, спусна ги към челюстта и докосването предизвика тръпки по цялото ми тяло.

Устните на Даниъл стигнаха до моите. Отначало ги докосна нежно, след това ги притисна леко. Най-сетне ги разтвори и плени моите.

Извих крака, докато го привличах към себе си — най-сетне помежду ни не остана разстояние.

Не ме интересуваше, че сме в двора зад старата къща на Мериан Дюк. Не ме интересуваше, че трябваше да наблюдаваме метеоритния дъжд заради доклада по астрономия. Не съществуваше нищо, освен докосването му. Под падащите звезди бяхме само ние двамата с Даниъл и одеялото от трева под нас.

Той отдръпна леко глава.

— Бръмчиш — прошепна до устните ми. — Какво? — учудих се и го целунах. Той се отдръпна.

— Май е телефонът ти. И аз усетих жуженето. Мобилният телефон беше в джоба ми.

— И какво от това? — Стиснах закачливо тениската му и го претеглих към себе си. — Ще ми оставят съобщение. — Може да е майка ти. Току-що си те върнах. Не искам да те изгубя за нови две седмици.

— По дяволите.

Даниъл се подсмихна. Струваше му се неустоимо забавно, когато ругаех. Само че в случая имаше право — по отношение на мама. Тя включваше на два режима, откакто Джуд ни напусна — кралица на зомбитата или освирепялата майка стръвница. Това си беше нейното лично двуполюсно разстройство. Тази вечер се измъкнах, преди да се върне, след като отиде да изпрати леля Каръл на гарата, затова не бях сигурна на какъв режим е превключила, но ако се окажеше от нетърпящия възражение, като нищо можеше да ме накаже отново, защото не съм отговорила още на второто позвъняване.

Изправих се и бръкнах в джоба на якето, но вече се бях забавила прекалено много и звъненето прекъсна, преди да извадя телефона.

— Гадост! — Нямаше да издържа да не виждам Даниъл извън училище още две седмици. Отворих капачето, за да проверя кой ми е звънял, но когато видях името, вдигнах глава напълно объркана.

— Къде ти е телефонът? — попитах Даниъл.

— Оставих го вътре. На леглото — прозя се той. — Защо?

Станах, без да откъсвам поглед от екранчето. Мрачно предчувствие пропълзя по кожата ми. Усетих как косъмчетата по врата ми настръхват, а мускулите ми се напрегнаха, както ставаше всеки път, когато предусещах опасност. Телефонът зазвъня в ръката ми. Едва не го изпуснах.

— Кой ти звъни?

— Ти.

— Подхванах го неумело и едва не го изпуснах отново.

Отговорих.

— Ало? — изрекох уплашено, когато го притиснах към ухото си. Последва мълчание.

Погледнах дисплея на телефона, за да се уверя, че не съм пропуснала обаждането или да не би случайно да съм натиснала копчето за прекъсване на разговора: Отново го притиснах до ухото си.

— Ало?

Ново мълчание.