Бри Диспейн - Изгубеният светец

— Не знам. Преди около час се събуди и се разплака — обясни сестра ми и едва избегна удара, който се опитваше да й нанесе Джеймс. — Най-накрая успях да го успокоя, но тогава той изперка и аз се опитах да го кача в стаята му. Сигурно е сънувал, че е имало някой на прозореца.

Двамата с Даниъл се спогледахме. Той кимна. Онзи, когото братчето ми беше видяло на прозореца, не беше образ от кошмар.

— Стига, Джеймс! Престани! — изкрещя Чарити, а той изви гръб в ръцете й и зарита. Тя едва не го изпусна на стълбите.

— Аз ще го взема. — Даниъл се промъкна покрай мен и пое детето. — Спокойно, бебчо Джей — рече му. Джеймс се успокои почти веднага и го прегърна през врата с разтрепераните си ръце… Даниъл беше всемогъщият му герой, а с пижамата на футболисти Джеймс изглеждаше съвсем мъничък в силните му ръце. Спомних си как Даниъл го хвана, когато падаше от дванайсетметровата скала в гората зад квартала.

— Искаш ли да ти прочета приказка? — попита Даниъл и докосна с нос бузката му. Мъникът кимна и избърса зачервените си очи.

— Какво ще кажеш за „Диваци“? Много ми харесва детето във вълчи костюм. — Това беше любимата книжка на Джеймс — подарък от Даниъл, когато стана на две преди шест месеца. Братчето ми поклати глава.

— Не, много е страшно. — Брадичката му потрепери. Изглежда, много се беше уплашило.

— Тогава „Мечо Пух“. — Даниъл качи детето на раменете си и ме погледна. — Аз ще го сложа да спи.

— Благодаря — отвърнахме едновременно двете с Чарити.

Наблюдавах как Даниъл се качва нагоре и говори на Джеймс с гласа на магаренцето Йори — според мен поне звучеше по-скоро като Марлон Брандо. Как да не го обича човек? И защо Джуд мислеше, че не може да му се вярва?

— Най-сетне — изпъшка сестра ми. — Чакат ме още поне три страници задачи по математика.

— Извинявай — отвърнах. — Нямаше да се бавя чак толкова, ако знаех.

— Няма нищо. — Тя проследи с пръст шарката на дървения парапет. — Не е твоя работа да се занимаваш с Джеймс. — Погледна към хола. — Би ли накарала мама да намали телевизора? Трябва ми малко спокойствие.

— Значи днес е в режим кралицата на зомбитата, така ли?

Чарити кимна.

— Трябваше да се сетя, че леля Каръл нямаше да помогне на мама да се почувства по-добре. Каръл обичаше да идва и да „помага“ от време на време, когато татко го нямаше, но хапливите й забележки, че семейство Дивайн не било самото съвършенство, както се опитвали да се представят, вече бяха прекалени.

— Интересно, колко ли ще трае този път? — попита Чарити и пое нагоре по стълбите.

Поех си дълбоко дъх и се отправих към хола. Джеймс вече не плачеше, а от стаята му долиташе смях, въпреки това звукът на телевизора беше усилен докрай. Ушите ми запулсираха, когато се приближих. Грабнах дистанционното тъкмо когато започваше нов репортаж.

Репортерът беше застанал до полицейско ограждение пред бижутерийния магазин „Семейни ценности“, покрай който бях минавала неведнъж, когато пресичах квартала с антикварните магазини.

— Два бижутерийни магазина са били нападнати посред бял ден през последните два дни — обясняваше репортерът, — но на дръзките престъпления няма свидетели и полицаите не могат да намерят обяснение. Консултантите и в двата магазина твърдят, че са били ударени и са изпаднали в безсъзнание, преди да видят какво става. И двата магазина са съсипани, и цялата стока е задигната за няколко минути. Охранителните камери не са записали нищо и властите предполагат, че камерите са били изключени.

На екрана се показа закръгленият водещ с гъста коса, седнал зад бюро.

— Леле, Греъм — ахна той. — Тези кражби ми се струват изключително познати, нали?

— Да — потвърди репортерът. — Можем да свържем двете кражби с поредица други необясними и странни кражби и нападения в града, за които ви съобщаваме през последните няколко месеца. Изглежда, полицаите са също толкова объркани, колкото и всички останали.

— Много интересно — заяви водещият. — Дали пък страховитото чудовище от Маркъм Стрийт не е решило да води престъпен живот…

Намалих звука, за да не чувам как водещият се кикоти на собствената си тъпа шега. Шегичките, свързани с чудовището от Маркъм Стрийт, никога не са ми се стрували смешни — особено сега, след като бях научила истината за… него. Мама не каза нищо, когато намалих звука. Продължи да седи, без дори да мига, докато наблюдаваше как разпитват минувачи за кражбите. Вглеждаше се във всяко лице на екрана. Знаех кого търси да зърне.