Том Харпър: Тайната на мъртвите

Прищина, Косово — днес

Да избягаш от работа в петък следобед, беше лукс, с който Аби още не можеше да свикне.

Девет дълги години работата й беше да изслушва как съсипани хора разкриват невъобразими жестокости — безкрайни дни, прекарани на най-мрачните места по земята. После идваха вечерите пред лаптопа в морски контейнер, превърнат в стая, мръзнеше или се пържеше според сезоните, изстисквайки всичката кръв и сълзи от историите, докато не се превърнеха в сухи листове хартия, които щяха да послужат за прилични доказателства пред Международния съд в Хага. Тя никога не успяваше да избяга. Беше изгубила броя на кошмарите, на това колко пъти посред нощ се озоваваше коленичила над химическата тоалетна в отчаян опит да се прочисти от видяното. В течение на годините сред жертвите се оказаха няколко обещаващи връзки, един брак и накрая способността й да обича.

Но на следващата сутрин винаги отиваше на работа.

Сега всичко това беше минало. Беше се прехвърлила в мисията на Европейския съюз в Косово — ЕУЛЕКС, и беше дошла да учи косоварите как да бъдат европейски граждани за пример. Да, в Косово бяха извършвани военни престъпления, но сега това беше чужд проблем.

Тя затвори папките и ги заключи. Разчисти бюрото си заради чистачките, които щяха да дойдат през почивните дни. Спри, изключи, остави зад гърба си. Точно преди да изключи компютъра, видя, че има ново електронно писмо от директора. Не му обърна внимание — това беше още един лукс. И в понеделник можеше да се занимае с него. Беше два следобед в петък и работната й седмица току-що бе свършила.

Колата на Майкъл я чакаше пред службата. Червено „Порше“ с гюрук, модел 1968, вероятно единственото на Балканите. Гюрукът беше свален въпреки буреносните облаци, които се събираха над града. Майкъл натисна газта, когато излезе от сградата — рев с пълна мощност, който би я накарал да изстене от неудобство, ако не беше толкова щастлива. Типично за Майкъл. Тя се плъзна на седалката и го целуна. Почувства как прошарената му небръсната буза я одраска по лицето. Няколко души, които излизаха от офис сградата, се спряха, за да зяпат, и тя се запита дали гледат нея, или колата. Майкъл беше двайсет години по-стар от Аби и му личеше, но да бъде възрастен му отиваше. По лицето му имаше бръчки, но те само подчертаваха хубавото в него: неслизащата от лицето му усмивка, безгрижния блясък в очите, увереността и силата. Когато косата му започна да сивее, той престана да я подстригва. Вместо това добави златна обица, за да не изглежда прекалено порядъчен, както обясни.

Той завъртя главата й, за да може да види шията.

— Носиш огърлицата.

Прозвуча доволен. Беше й я подарил миналата седмица — сложна златна плетка, осеяна с пет червени стъклени мъниста. В центъра имаше монограм — разновидност на древния християнски символ XP 1 1 Хризма (гр.) или лабарум (лат.) — двете начални букви XP (хи и ро) на името на Христос на гръцки. Символът, известен и като христограм, става много популярен по времето на Константин Велики, когато той го поставя върху щитовете на войската си. — Б.ред. . Това я изненада — не знаеше, че Майкъл е религиозен. Самата огърлица будеше усещането за нещо също толкова древно. Златото беше потъмняло и мътно като захаросан мед, червеното стъкло се беше замъглило с времето. Когато попита Майкъл откъде я е взел, той пусна дяволита усмивка и отговори, че някакъв циганин му я дал.

С ъгълчето на очите си тя забеляза черната си пътна чанта, която лежеше на задната седалка на поршето до неговата чанта за документи.

— Отиваме ли някъде?

— Заливът Котор, Черна гора.

Аби направи гримаса.

— Това са шест часа път.

— Не и ако зависи от мен.

Той излезе от паркинга покрай пазача в син блейзер и бейзболно кепе. Мъжът огледа с възхищение автомобила и им отдаде чест. Сред редиците скучни, типични за ЕС лимузини поршето изпъкваше като някакъв застрашен от изчезване вид.

Карайки с една ръка, Майкъл протегна другата надолу и извади плоската метална бутилчица, пъхната отстрани до ръчната спирачка. Ръката му докосна бедрото на Аби там, където лятната й рокля се беше плъзнала нагоре. Той отпи глътка и й подаде плоската.

— Обещавам ти, че ще си заслужава.

Може би беше прав. Това беше проблемът с Майкъл — колкото и налудничава да беше идеята му, човек винаги искаше да му повярва. Веднага щом се измъкнаха от прищинските задръствания, лъкатушейки между превозните средства така както дори местните — а те лесно можеха да минат за най-лошите шофьори в Европа — не биха посмели, той натисна газта и подгони автомобила напред. Аби се сгуши на седалката и загледа как гълтаха километрите. Със свален покрив, те се надбягваха с вятъра, изпреварвайки бурята, която ги преследваше, но не успяваше да ги догони. На черногорската граница няколко казани от Майкъл думи ги прекараха бързо-бързо през митническите служители.