Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Преди 10 години майсторът на скандинавския трилър Том Кристенсен създава този роман — пророчество за събития, които действително се случват в момента в Европа. Освен богатата документална информация за това как действа ислямският тероризъм, как прониква в Европа и изгражда мрежата си, романът е майсторски написана литературна творба със запомнящи се герои и силен съспенс. Неслучайно той донася на автора си наградата „Ривертон” („Златният револвер”) за най-добър криминален роман в Норвегия.

Слънцето бе в зенита си и температурата надхвърляше четиридесет градуса. Вече две седмици как лятната жега бе стигнала предела си.

Саид ал Харби сновеше напред-назад по мраморния под на антрето. В момента не можеше да стои на едно място. Цялото тяло сякаш го сърбеше и той постоянно поглеждаше през високите колкото човек прозорци към прашните камъни на двора.

За втори път през живота си имаше предчувствие. Не можеше да намери друга дума, за да опише състоянието, което го бе завладяло отново — внезапно се бе появила вътрешна тревожност, бе подгонила адреналина по вените му, бе накарала сърцето му да препуска в галоп, а бузите му да пламнат. Безпокойството бе завладяло цялото му същество, подтиквайки краката и ръцете му към постоянно движение. През цялото време тръскаше дланите си, сякаш току-що ги бе намокрил. Не можеше нито да седи спокойно, нито да стои на едно място. В главата му непрестанно виеше сирена. Пое си и издиша няколко пъти дълбоко въздух, като гмуркач преди гмуркане.

Когато големият портал в четириметровата стена се отвори и колата се появи, той замря като вкопан по средата на хола. Черният мерцедес, на задната седалка на който той видя майка си, бавно, точно като погребална катафалка, влезе в двора. Вдигна се прах, от нагорещените каменни плочи на двора лъхна жега и сякаш гумите му щяха всеки момент да се разтопят.

За пръв път предчувствието го бе обзело, когато бе седемгодишно дете. Бавачката му току-що го бе сложила в легълцето му. Тогава се бе появило — внезапно, без каквато и да е причина — като в главата му бе зазвучал настойчив звук. Бе запомнил учудващо ясно това чувство — силно и неукротимо, което го бе накарало да скочи панически от леглото си и да закрещи. Сякаш в клетките на мозъка му бе впръскана невероятна смес от усещане за катастрофа, ужас и смърт. Бавачката му бе притичала, бе го вдигнала и го бе изнесла от спалнята му. В коридора бе застанала, отворила широко очи, неговата сестричка-близначка Нура, събудена от виковете му. Тя го бе хванала мълчаливо за ръката и я бе стиснала силно в своята. Бяха го завели долу, в кухнята, и се бяха опитали да му дадат вода. Той обаче бе крещял и крещял и после бавачката му казваше, че бил изпаднал в истерия, а Нура не се бе отдалечавала нито на крачка от него и го бе гледала със сериозен и тревожен поглед. Най-накрая тримата бяха останали долу, в същия хол, в който сега тръпнеше в очакване. Бяха седели и чакали родителите им, които тази вечер бяха напуснали спешно дома си. Саид бе продължил да крещи, да плаче и да хлипа, като, въпреки цялото си желание, не бе могъл да обясни защо.

Само Нура бе успяла да го успокои. Бе му разказала една от историите си — същата, която му бе разказвала много пъти. Гласът й бе ясен и спокоен, а погледът бе обещавал чудни приключения. Продължавайки да държи братчето си за ръката, тя му бе разказала отново за бедното момиче, което в края на краищата се бе омъжило за принц:

В този момент в двора бяха влезли три коли, в които бяха седели баща му, шейхът Файез Ахмед ал Харби, майка му и двете му по-големи сестри — Мира и Ханан. Когато всичките се бяха озовали пред него, той вече знаеше какво се е случило. Бе го разбрал за един миг. Не бе ясно обаче и никой не бе могъл да обясни откъде се бе появила тази вътрешна тревога, тази виеща в главата му сирена, а след това и увереността. Самият Аллах го бе дарил с тази удивителна способност — способността да предчувства важни събития.

Майка му бе дръпнала кърпата от главата си, бе клекнала и бе протегнала ръце към него и Нура. Нура веднага се бе втурнала към нея, а той бе продължил да стои на място. Бе се притиснал към бавачката си и по никакъв начин не се бе съгласявал да се приближи до майка си, защото бе знаел, твърдо бе знаел, че щом само усетеше топлината на тялото и, щом само майка му притиснеше нежно мократа си от сълзите буза до лицето му и го придърпаше поривисто към себе си, щеше да му прошепне с меките си устни на ухото, че баба му е умряла.