Том Кристенсен - Царството на мъртвите

Мерцедесът, докарал майка му, спря пред единия от трите гаража. Шофьорът слезе и отвори задната врата.

Саид изведнъж се вцепени и едновременно с това му се прииска да избяга и да се скрие.

Изчаквайки малко, той видя как през отворената врата на колата се появи абая [1] Абая — пелерина, която се облича върху другите дрехи, когато се ходи на публични места. — Б. пр. и пантофи с тъпи носове и на високи токчета стъпиха върху прашните и нажежени плочки на двора. Шофьорът й подаде ръка, майка му се опря на нея и преди да тръгне бавно към къщата, замря за миг, за да се стегне като човек, преживял потрес.

Влизайки в къщата, тя за секунда-две изчезна зад фигурата на шофьора, а Саид продължаваше да стои, притиснал длани към бузите си. Майка му го видя и се спря. Този път тя не свали чадора [2] Чадор — представлява пелерина, която обгръща тялото от главата до земята. — Б. пр. си, не се втурна към него с протегнати ръце, не клекна пред него. Просто стоеше.

Саид отдръпна бавно дланите си от бузите си и отпусна ръце. Замря без сили, вцепени се.

— Идвам от болницата, Саид — каза тя.

Той не отговори. Не издаде нито звук.

— С Нура… се случи нещо много лошо.

— Умря ли?

Той чу как шофьорът затвори входната врата и с периферното си зрение видя през прозореца как той пресича бавно и с големи крачки двора.

Майка му направи няколко крачки и отново спря, сякаш бе искала да се приближи до него, но бе размислила. Обърна се и се затътри тежко по блестящия под към едно от големите кресла, разположени около стъклената масичка. Седна с дълбока въздишка и си свали чадора. Гъстата й черна, прошарена коса, сплетена в стегната плитка, се спускаше на гърба й.

— Нура умря ли? — попита отново той.

Тя кимна едва забележимо, след това вдигна глава и срещна погледа му.

— Да, Саид, умря.

Саид стоеше, стискайки и разпускайки юмруци. От гърдите му се изтръгнаха неволно няколко сподавени тона. Той изхлипа, поемайки въздух през устата си.

— Приседни тук, до мен — постави ръка върху подлакътника на съседното кресло майка му.

Той тръсна бавно глава.

— Искам да я видя.

— Не — поклати глава тя. — Не може. Лицето й е обезобразено… Дори на мен не ми позволиха да я видя.

— Какво е направил този път?

— Било е нещастен случай, Саид…

С огромно усилие не се разкрещя на майка си.

— Закълни се в… Аллах, че не я е убил той.

— Как мога да се закълна, след като не съм била там. С него говори баща ти.

— Тогава ми кажи що за нещастен случай е?

— Автомобилна катастрофа…

— Каква катастрофа? Кола ли я е блъснала?

— Давал е назад — кимна тя, — а Нура изведнъж се е оказала зад багажника. Той не я е видял… Всичко е станало много бързо…

— Защо не плачеш, мамо? Дъщеря ти е мъртва!

Майка му си наля вода от металния термос, който бе на масичката. Стисна здраво чашата с две ръце.

— Нямам повече сълзи. И не е необходимо да разговаряш с мен с такъв тон, Саид. Твоят избухлив характер… някога ще ти навлече беда. Всичко обаче е по волята на Създателя, въпреки че в момента въобще не можем да разберем това — тя допря чашата до устните си и отново потупа с ръка по подлакътника на съседното кресло. — Седни тук, Саид, до мен.

Една сълза се търкулна по бузата му. Той я махна с ръка и се приближи бавно до креслото, на чийто подлакътник все още лежеше ръката й. Седна и се обърна с лице към майка си.

През последните години тя се бе смалила, прегърбила. Дори и седнал, той бе с една глава по-висок от нея.

— Искам да знам как се е случило — зажумя за секунда той, но веднага отвори отново очи. — Какво е казал на баща ми?

— Имал си видение… и този път ли? — лицето й се набразди от бръчки.

Той кимна почти незабележимо с глава.

— Кажи ми какво видя, Саид.

Стори му се, че в очите на майка му се мярна страх.

— Тя лежеше със затворени очи — каза той с прекъсващ глас.

— Боже мой.

Той притисна ръка до челото си и се наведе напред.

— Видя ли още нещо? — попита го тихо тя.

Той се изправи и се опита да овладее гласа си:

— Тя лежеше изпъната… върху нещо бяло. На чаршаф или може би на носилка.

Извади салфетка от кутията с надпис „Клинекс”, която бе на масичката, и подсуши очите си.

— Беше ли облечена?

— Да, беше… Нура имаше рани — прокара ръка по бузата и по челото си той, — тук… и тук.

— Всемилостиви Аллах — прошепна майка му.

— А върху чаршафа имаше кръв… засъхнала кръв…

Майка му притисна длан към устните си.