Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Работех в банката „Ал Раджи”, след това — в Националната търговска банка. Там работя и в момента. Като

специалист по компютърни системи.

— Компютърни системи ли? — заинтересува се за пръв път онзи, който бе отдясно. — Какви именно?

— Например системите за допуск и наблюдение — Изтри с лявата си ръка потта от челото си Саид. — Предимно се занимавам със системите, но също и с програмиране. Магистър съм по икономика и бакалавър по кибернетика.

Седящият отляво човек хвърли бърз поглед на съседа си.

Саид продължаваше да примижава от неприятната силна светлина.

— Ще насоча всичките си умения към онова, което сметнете за необходимо. Иншалах [3] Иншалах — Да даде Бог (Аллах)! — Б. пр. !

Човекът отляво заговори отново:

— А семейството ти?

— Баща ми е шейх Файез Ахмед ал Харби.

— Чухме, че преди няколко години шейх Файез Ахмед ал Харби е изгубил цялото си състояние — той понижи глас. — Пропилял го е за покупко-продажбата на някакви акции. Акции на компания от страната на Великия Сатана.

— Истина е… — сведе, засрамен, глава Саид. — Той бе… дейтрейдър.

— Приятелите му от кралското семейство са се съжалили над него, когато е обявил фалит.

— Така е. Сега работи във фирма, принадлежаща на принц Ясир.

— А сестра ти е била омъжена за принц Ясир. По такъв начин е изплатен частично дългът за подкрепата на баща ти и е запазена честта на семейството, нали?

Саид усети, че бузите му пламват, и стисна силно зъби.

„Какво още знаят?” — мислеше си той.

— Наскоро е загинала в катастрофа. Така ли е?

— Да — сведе поглед Саид. — В автомобилна катастрофа. Да се смили над нея Аллах.

Няколко минути те седяха мълчаливо.

— Как можем да сме сигурни, че не си шпионин, изпратен от националната гвардия? — попита човекът отляво. — Нали си живял и учил в страната на Великия Сатана, така че можеш да си и шпионин на ЦРУ.

— Поради това дойдох при вас не с празни ръце. Имам предложение.

— Докарахме те тук, за да те изслушаме — каза онзи, който бе отляво, — защото си приятел на Валид Хабиб.

Саид се изправи.

„Помогни ми, Аллах! Трябва да ми помогнеш.”

— В кралското семейство има сили, които се стремят да намалят подкрепата за муджахидините по целия свят — започна той. — Наскоро бе взето решение да се поставят под строг контрол всичките финансови потоци. Разбрах го от новите директиви, които бяха спуснати на банката, в която работя. Същото казват и източниците ми в кралското семейство — Саид направи пауза, за да могат слушателите му да вникнат напълно в думите му. — Финансирането ще бъде прекратено. Американците осъществяват сериозен натиск върху кралското семейство. По целия свят ще стане много трудно да се води джихад. Всичко това трябва да бъде наказано. За назидание на останалите — изправи рамене Саид. — Трябва да се покаже, че няма да им бъде позволено да прекратят споразумението и да орежат финансирането. Ако кралското семейство не иска да стане жертва на терор, то трябва да продължи да отделя пари за борба срещу неверниците. Иначе — война — размърда се на стола си Саид. — Аз знам как да ги накажа така, че да е за пример за другите. Да демонстрирам нагледно какво ще се случи, ако паричните постъпления секнат.

— Слушаме те. Казвай!

Мястото, който му бяха посочили, се намираше, както се оказа, на един час път с кола на североизток от Джида, на единадесет мили навътре в пустинята. На няколко пъти слиза от магистралата, обръщаше, пътуваше в обратната посока и отново продължаваше по курса си. На пътя имаше малко коли, така че не бе трудно да се увери, че не го следят.

Когато зави по тесния изровен път, вече се стъмваше. Караше бавно. При висока скорост облакът прах, вдигащ се след колата, щеше да се вижда от няколко километра.

Посоченото място се оказа изоставен селски двор. Нямаше никакви коли наоколо. Къщата бе малка, наклонена. Съседното стопанство едва се виждаше в далечината. На запад се забелязваше силуетът на керван камили. В останалите посоки, колкото и да се взираш, имаше само камъни и пясъкът на пустинята.

Той спря БМВ-то и зачака. Покривът на обора до къщата се бе срутил, а каменните стени се ронеха.

След няколко минути се стъмни съвсем. Той седеше, без да мърда, без да пали фаровете, като съпровождаше с поглед светлините на колите, минаващи по магистралата на няколко километра оттам. Климатикът не работеше при изключен двигател и скоро в колата стана горещо. Той изтри потта от лицето си, продължавайки да наблюдава колите, които се движеха в далечината.