Том Кристенсен: Царството на мъртвите

Саид се огледа бързо наоколо; убеди се, че никой от слугите няма да го чуе; и каза тихо:

— Пиян ли е бил?

— Баща ти мисли, че е бил — прошепна в отговор тя.

— Когато пие уиски, той става опасен, много опасен. Знаехме, че веднъж едва не е избил слугите си.

— Така е.

— Знаеш, че той я е убил.

Майка му положи ръка на рамото му.

— Ще молим Аллах, синко, скъпи, все някога да ни разкрие какво се е случило на практика. Нищо друго не може да се направи.

— Няма да издържа… — закри лицето си с ръце той.

— Знам, знам, Саид… С нея бяхте много близки.

— Тя бе… моя плът и кръв. Ние бяхме като едно цяло — прошепна той.

— Тя те обожаваше.

Той отпусна ръце.

— Пет години я биеше… Гавреше се всякак си с нея — вдигна очи към майка си. — Знаехме, че все някога щеше да се случи нещо подобно. Всички го знаехме, още когато се сгоди за нея. Всички знаехме на какво е способен принц Ясир, но въпреки това Нура…

— Няма да помогнеш с това на мъката — прекъсна го майка му.

Саид обаче не можеше да бъде спрян. Лицето му бе почервеняло от гняв.

— Всеки път, когато се напиваше с тази дяволска напитка, той я пребиваше до загуба на съзнанието. Само преди два месеца тя се озова в болницата — със счупена китка, синини и силно сътресение на мозъка. И какво чухме тогава от него? Че била паднала по стълбите! — Саид скочи. — Няма да се примиря с това, мамо. Няма да го търпя.

— Да отидем в джамията, Саид, още сега… Аллах е велик… и милосърден.

— За Аллах ние всички сме еднакви. Пред Създателя всички сме обикновени хора. Той не предпочита никого, не защитава едни повече от други.

— Не мисли за това, Саид — гласът й трепна. — Не смей да си го помислиш…

Саид стоеше на улицата, която бе успоредна на шосето за Медина, зад „Мела”, евтин, непретенциозен пакистански ресторант, посещаван само от гурбетчии. За трети път погледна часовника си — златен, подарък от баща му. Бе единадесет без десет. Бе четвъртък вечерта, идваха почивните дни и поради това улиците бяха задръстени с народ. Наоколо имаше много коли. Суматохата щеше да се уталожи едва към три-четири часа сутринта, малко преди от градските минарета да се чуят първите призиви за молитва. Преди половин час бе паркирал бащиното си БМВ малко по-далече, до супермаркета.

От боклукчийските кофи пред задната врата на ресторанта се разнасяше гадна воня. Храната бързо се разваляше в жегите. Дори по това време на денонощието температурата надхвърляше тридесет градуса, при това при висока влажност. В кофите и около тях се мотаеха в търсене на храна улични котки — дребни, слаби, късокосмести. В града бе пълно с тези гъмжащи от бълхи зверчета — сиви и тъмнорижави.

Бе странно да е тук, в задните дворове, на тази скрита пресечка. Коренните жители на Саудитска Арабия — такива като него, с бели роби и специални кърпи за глава, бели или на червени карета — се появяваха рядко по такива места, че и почти никога. Бяха му определили обаче срещата точно тук.

Саид погледна още веднъж часовника си. Чакаше вече повече от петнадесет минути. Робата бе залепнала плътно на гърба му.

Покрай него минаваха чужденци-работници с протъркани панталони и ризи — бежови, сини, кафяви, черни. Чувстваше се неудобно от погледите им. Те обаче се държаха на почтително разстояние. Бялата роба и скъпата кърпа за глава не оставяха никакво съмнение относно това какъв бе той.

Огледа се наоколо. В далечния край на улицата боси деца гонеха топка. Погледнал в другата посока, той видя лаковочерен лексус, който се приближи бавно до него и спря. Колата бе покрита с дебел слой прах, така че не можеше да се надникне през мръсните й стъкла.

Задното стъкло се плъзна надолу. Видя човек с черна маска на седалката и чу:

— Качвай се!

Задната врата се отвори и човекът с маската се отмести. Позабавил се, Саид седна до него и хлопна вратата. В лицето му задуха прохладен въздух от климатика.

Бяха двама — шофьорът — отпред, а на задната седалка — човекът с маската. Шофьорът бе с палестинска кърпа на главата.

— Вдигни ръце!

Саид се подчини и веднага усети чуждите ръце, които го обискираха бързо и умело.

Шофьорът потегли рязко и колата започна да набира скорост. Гумите изсвириха върху нагорещения асфалт. Колата се устреми към най-близката детелина, след което излетя на шосето.

Саид се обърна към човека, седящ до него. През прорезите на маската му се виждаха само очите му. Просветваха в тъмното като очите на скрит в нощта звяр от анимационен филм на Уолт Дисни. Шофьорът се бе облегнал назад и поставил едната си ръка върху волана, а другата върху скоростния лост, лавираше уверено в потока коли. За един миг Саид срещна погледа му в огледалото за задно виждане.