Том Мартин - Царството

Манастирът Литанг

Джунглата Пемако, Тибет

Никой не знаеше името на мъжа. Беше стигнал пред манастирските порти, провесен върху гърба на мулето, а краката и ръцете му бяха завързани под корема. С него нямаше никого.

В продължение на три дни дъждовете бяха заливали джунглата, преобразявайки я в блестящ жив океан, който отколе се опитваше да се плисне над манастирските стени. Великанска гъсеница се къдреше по клона на едно дърво, а дългите й два и половина сантиметра бодили се вдигаха и спускаха, сякаш гребеше напред. Нещо се движеше в дълбините на джунглата. Но леките шумове, звуците на твар, която пълзи, влачи се през храсталаците, бяха заглушавани от упоритото барабанене на дъжда. Дори виковете на паяковите маймуни се носеха призрачни и далечни, задушавани от силата на водата.

В централния двор на манастира Дорген Трунгпа, млад послушник, разплискваше водата. Игуменът го беше помолил да иде до селото. Подгизналата роба се лепеше по крайниците му, докато тичаше. Дъждът не му пречеше дори когато босите му крака потъваха дълбоко в калта.

Въпреки че беше млад и силен, този ден Дорген Трунгпа стигна с тичане само до манастирските порти. Там видя човека върху мулето и ужасът го прикова на място. Никога преди това не беше виждал бял човек. За младия монах бледнината на неговата кожа беше достатъчно странна, но тази алабастрова обвивка беше покрита с огромни пиявици. Няколко мига Дорген Трунгпа остана застинал в неразбиране, без да знае какво да прави. След това, с блъскащо сърце и изпълнен с лоши предчувствия, бавно се приближи към чужденеца.

Първата му мисъл беше, че човекът трябва да е мъртъв, толкова восъчна бе кожата му, а и кръв покриваше ръцете и парцаливите му дрехи. Въжето се беше впило дълбоко в китките и глезените. Лицето му гледаше към корема на мулето, но Дорген Трунгпа не посмя да повдигне главата на мъжа. Представи си очите му, как са се вторачили невиждащи, а пиявиците продължават да смучат от мъртвата му кожа.

Дорген Трунгпа започна бавно да отстъпва от белия, сякаш някое рязко движение би могло да го обезпокои, а когато се отдалечи на известно разстояние, се обърна. После хукна, зяпнал с уста от страх, и не погледна настрани, докато не стигна обратно в наводнения двор.

Един мъж, каза той на своите другари монаси. Мъж с кожа като алабастър. Един страшен човек, пиявици смучат от него, а той е завързан за муле, елате бързо. И двама монаси го последваха, клатейки глави, като мърмореха, че това ще донесе само… злини.

В изплашено мълчание, докато дъждът плискаше по тънките им роби, мъжете се мъчеха с тялото, след като срязаха въжетата, за да го свалят от мулето. Малка подгизнала платнена торба беше преметната през дясното рамо на чужденеца, закачена здраво под дясната му мишница. Изглежда това беше единственото негово притежание.

Дори сега Дорген Трунгпа продължаваше да смята, че носят труп, защото никой човек не можеше да бъде толкова восъчно блед и ужасяващ, но въпреки това жив. Монасите се мъчеха нагоре по коларския път с тежкия си товар, пързаляха се в калта, а потта им се смесваше с дъждовните капки.

В двора го сложиха да легне върху камъните. Някъде над покривите из древния манастирски комплекс започна да бие камбана с неясен атонален звук, сякаш звънеше под водата. В този момент далечна гръмотевица се затъркаля над планините.

Тримата монаси внимателно се заеха да късат пиявиците от бузите на мъжа, оставяйки петна по пепелявата му кожа. Дорген Трунгпа опипа вътрешността на устата му и извади ръката си, стиснала едно подуто чудовище. С нарастващо възмущение той го запрати в локвата, където то започна бясно да се гърчи.

В този момент от вратата към залата за молитви се показа игуменът. Старшият лама на Пемако беше почитан от монасите човек. На седемдесет години, той беше слаб като от недохранване, но въпреки това пламтеше от енергия. Когато чуха стъпките му да се приближават през двора, младите монаси прекъснаха работата си и оставиха отпуснатото тяло да се плъзне върху каменните плочи на двора.

В лявата си ръка игуменът държеше броеница. Трак-трак, туп-туп, шумът от зърната й беше постоянен, макар и приглушен от дъжда. Зад него крачеше тревожен човек с къса черна коса — заместник-игуменът. Двамата лами се спряха до съсипаното тяло, после клекнаха до него. С върховете на пръстите заместникът попипа шията за някакви признаци на пулс. Секунда по-късно вдигна поглед към монасите и промълви една-едничка дума: