Том Мартин - Царството

— Госпожице Кели, ако сте вътре, моля, бихте ли отворили вратата?

Гласът беше силен и нетърпелив. Тя клекна пред отвора на пощенската кутия и видя чифт кафяви очи.

— Да?

— Полиция. Аз съм капитан Хундалани. Моля, отворете вратата.

Очите изчезнаха и капитан Хундалани се изправи.

— Ъъъ… Добре.

Нанси освободи трите брави и отвори малко вратата. Когато видя, че двамина от тримата индийци носеха полицейски униформи, отвори широко, за да ги пусне да влязат. Третият мъж носеше безупречен черен костюм. Капитан Хундалани беше около тридесетте и гладко избръснат, като се изключи един малък, грижливо подрязан мустак. Нито той, нито полицаят се усмихваха. Капитанът започна:

— Госпожице Кели, съжаляваме, че трябва да ви обезпокоим, но работата не търпи отлагане.

— Ами… Добре — отговори Нанси, — влезте. Може би тук — и тя посочи към всекидневната. — Заповядайте, седнете, където искате. Апартаментът не е мой… Той принадлежи на господин Херцог, колегата ми от „Хералд Трибюн“. Или по-точно той живее тук… Всъщност жилището е на вестника. Обаче господин Херцог го няма…

Капитан Хундалани я прекъсна. Гласът му беше хладен и равен:

— Да, ние знаем това, госпожице Кели. Точно то е причината да сме тук… Моля, ще разберете, че най-добре е да изчакате, докато обясним.

Нанси си помисли, че в гласа му има отсянка на заплаха, която нямаше как да се сбърка. Не можеше да си представи каква е причината. Едва ли трябваше да очаква неприятности, защото не се е регистрирала в полицията. Намираше се в града едва от няколко часа. С усещането за паника, която се заражда някъде в стомаха й, тя намери един тапициран с коприна стол, древен и много красив, но нямаше време да мисли за това сега, и се отпусна на него. Господин Хундалани и другите полицаи все още стояха и я гледаха намръщено.

— Госпожице Кели, бихме искали да дойдете с нас… За да отговорите на няколко въпроса.

По лицето на капитан Хундалани не се забелязваше и следа от дружелюбност. Тя усети как вълна от адреналин се надига у нея.

— Какво? Защо? Аз съм в Индия едва от няколко часа. Сигурно ще ми позволите да взема душ и да се преоблека, преди да се регистрирам.

Гласът й беше тънък и слаб — чуваше се как говори и имаше усещането, че не тя произнася думите. И тогава, за неин пълен ужас и удивление, й просветна какво в действителност се случва.

— Арестувана ли съм?

Капитан Хундалани замълча за миг, подбирайки внимателно своите думи.

— Не, госпожице Кели, не и ако дойдете с нас.

Гърлото й беше пресъхнало.

— Какви ги говорите? Аз съм само от няколко часа тук и през повечето от тях спах. Как е възможно да съм извършила нещо незаконно?

— Нашето разследване засяга вашия колега господин Антон Херцог. Отнася се за действителната причина за неговото пребиваване в Индия и Тибет.

— Сигурна съм, че това е много завладяваща тема. Антон е обаятелен човек, но не виждам как мога да ви помогна. Никога не съм била в Индия, а него не съм виждала от месеци. Аз съм тук, за да го заместя, а не да отговарям за неговите простъпки, каквито и да са те. — Тя огледа нервно помещението и струпаните статуи и антикварни мебели, всички свидетелстващи за личността на отсъстващия Херцог. — Каквато и да е причината, не може да нахлувате тук и да ме отвеждате… Оставете ме да се обадя в бюрото, имам нужда от адвокат.

С ъгълчето на очите си забеляза, че полицаят е сложил ръка на белезниците, които висяха от колана му. Нанси не можеше да повярва, че това се случва, а най-плашещото беше, че изглежда нищо не можеше да направи.

Парализирана от развитието на нещата, тя остана неподвижна, когато полицаят свали белезниците от колана си и ги заключи около нейните китки.

— Но аз нищо не съм направила. Имам нужда от адвокат — повтори тя вяло и осъзна, че звучи като малко дете, неспособно да осъзнае логиката, по която го е застигнала вината, и твърде наивно да разбере нарушението, което е извършило.

В този миг капитан Хундалани се усмихна: усмивката беше студена, неискрена и високомерна.

Той дори не си направи труда да спори.

— Опасявам се, че това няма да е възможно, госпожице Кели. Сега, когато решихте да ни сътрудничите, можем ли вече да тръгваме? Нещата ще бъдат много по-лесни, ако бъдем приятели.

— Веднага прекратете това!

Висок глас с пекински акцент звънна над двора. Очите на Дорген Трунгпа се отвориха от учудване, сякаш беше чул глас от висините.

Всички глави се обърнаха от голото момиче към манастирската порта. Между разбитите й крила стоеше висок красив мъж от Северен Китай, облечен в стандартна военна мушама, с извитата нагоре фуражка на офицер. Зад него по коларския път се забелязваха очертанията на още хора, които крачеха в дъжда. Сега, когато беше привлякъл вниманието на всички, севернякът заговори отново, но този път на армейския офицер: