Том Мартин - Царството

Коридорът я отведе до друг коридор и после надолу по няколко стъпала, през няколко врати и накрая в част от полицейското управление, която приличаше повече на офис сграда, отколкото на затвор. Полицаят сикх почука на една безлична врата, отвори я и й махна да влезе.

Зад писалището седеше индиец на средна възраст с невъзмутим вид. Безличното му лице беше безизразно до степен на невъзможност да бъде запомнено. Нанси изведнъж си спомни нещо, което преди време й беше казал един от контактите й в ЦРУ, докато пиеха кафе на Таймс Скуеър: че всички действащи агенти приличат на нищожества, на банкови чиновници или на хората, които виждаш в чакалнята на лекаря. „Те са толкова обикновени, че никога не изпъкват сред тълпата. Всъщност дори когато са сами, човек не ги забелязва. Те са нашите най-ценни активи. Виждаш ги, но след миг съзнанието ти изтрива спомена.“

Само очите на мъжа бяха необикновени. Студенината в тях беше в пълна противоположност с иначе обикновения му външен вид. Гласът му я изненада. Той рязко издаде някаква заповед с раздразнение и нетърпение, каквито не беше очаквала.

— Свали й белезниците, няма нужда от тях!

Докато полицаят отключваше белезниците, мъжът стана, заобиколи бюрото и съвсем неочаквано издърпа стол за нея.

— Моля, госпожице Кели, седнете.

Нанси седна, още по-объркана от преди.

— Съжалявам, че трябваше да ви помоля да дойдете…

От думите тя настръхна.

— Не бях помолена, а ми беше заповядано — разтри китки тя. — А белезниците бяха напълно ненужни…

За миг мъжът сякаш изпита искрено съчувствие.

— Съжалявам. Тези млади офицери… понякога нямат и най-малката представа. Ще си поговоря с капитан Хундалани…

Нотката на съчувствие даде основание на Нанси да си помисли, че известна доза основателно възмущение е напълно оправдана.

— И какво си позволявате, да идвате посред нощ, да блъскате по вратата ми и да ме будите, за да ме арестувате? Нима се опитвате да ме сплашите?

Съвсем неочаквано черните очи на мъжа проблеснаха гневно към нея. Инстинктивно тя осъзна, че занапред ще трябва да бъде по-внимателна. Когато мъжът заговори отново, гласът му беше рязък и неотстъпчив:

— Госпожице Кели, тук не е Северна Америка. Индия все още не е богата страна. В Делхи нашата полиция е претоварена. Затова не разполагаме с много време. Мога да ви уверя, че сериозността на вашето положение напълно оправдава нашите действия.

Той бутна стола си назад, изправи се и се вторачи в нея със студенина, която граничеше с презрение.

— И между другото, не бих позволил на северноамериканка да критикува нашите методи. Смятам, че един на всеки трима чернокожи в Америка е прекарал време в затвора. На мен това не ми звучи като справедлива и добре работеща система.

Макар да беше уплашена, Нанси бе решена да не го показва.

— Съветвам ви да предадете оплакванията си в американската легация. Колкото и да съм съгласна с вашата загриженост за американското правосъдие, аз съм журналист, а не съдия.

Който и да беше този мъж, той определено не беше в настроение да продължат обсъждането на ареста й. Когато отмести поглед от нея, тя разполагаше с няколко секунди, за да си събере мислите. Споровете с него нямаше да й помогнат. Очевидно беше с висок чин и тя подозираше, че би могъл да направи каквото иска с нея. Преди да може да каже нещо, той заговори:

— Аз съм инспектор Лал. Тук сте заради аферата „Херцог“.

Сърцето й се сви. Аферата „Херцог“ — звучеше сериозно. По-лошото беше, че всеки път, когато някой споменеше Антон Херцог, изпитваше усещането, че индийците вярват в близостта между нея и предшественика й и че тя вече е запозната с подробностите на онова, което те разследваха.

Заекна в отговор:

— Чуйте, вече казах на капитан Хундалани, че нямам ни най-малка представа за какво говорите. Бегло познавам Антон Херцог. Изпратиха ме да го заместя. „Триб“ — „Интернешънъл Хералд Трибюн“, е голямо международно издание. Трябва да ми позволите да говоря с адвокат или с представител на нашето посолство.

Мъжът я огледа със студени втренчени очи, преди да се обърне към полицая, който стоеше на пост до вратата.

— Моля, повикай господин Арумагум.

Полицаят излезе и мъжът се върна на мястото си. В гласа му имаше студенина, която я изплаши до дъното на душата.

— Госпожице Кели, адвокатът вече е на път. Мога ли да ви помоля да се опитате да отговорите на моите въпроси, когато дойде? Не ми се иска кой знае колко да ги задавам, но това е важно. Повярвайте ми, работата е много сериозна. Ако предпочитате да слезете долу в килиите и да премислите — това е ваше право. Ще се опитаме да не забравим за вас. Съветвам ви да не докосвате никого долу, за да не хванете проказа.