Том Мартин - Пирамида

Искам да благодаря на Питър Строс, литературен агент, Мария Рейт, редактор в „Пан Макмилън“ и Ана Валдингер, помощник-редактор, за способностите и интелекта им.

Вдъхновение за тази книга почерпих от множество източници, като най-важните от тях са: „Карти на древни морски крале: доказателства за напреднали цивилизации от ледниковия период“ от Чарлз Х. Хапгуд, „Мелницата на Хамлет: есе, изследващо изворите на човешкото познание и предаването му чрез митове“ от Джорджо де Сантиляна и Херта фон Дехенд, „Тайните учения на всички времена“ от Манли Палмър Хол, „Пътят: екологичен светоглед“ на Едуард Голдсмит, както и от творбите на Лий Чайлд, Джеймс Туининг и Джоузеф Кембъл.

Професор Кент хвърли последен поглед към облените в лунна светлина древни руини на Мачу Пикчу, прострели се по протежение на долината на сто метра под него. Гърдите му се изпълниха с високопланинския въздух на Андите. Само преди десет минути професорът спеше дълбоко в топлото си легло в хотел „Руинас“, близо до античния град, обявен за световно културно наследство от ЮНЕСКО. Двама непознати го изтръгнаха от прегръдките на съня внезапно и грубо.

Запушиха му устата и го издърпаха от леглото, преди да успее да се осъзнае и да извика за помощ. Повлякоха го бос по коридора и без да промълвят и думичка, го изведоха през аварийния изход в хладния мрак вън.

„Значи след всичките тези години най-сетне са решили да се захванат с мен“.

Потвърждението на предположението му беше повече от зловещо. Последните няколко месеца бе започнал да се чуди дали не губи разсъдъка си, но среднощното отвличане доказваше, че откритията му са точно толкова важни, колкото беше предполагал…

Години наред си мислеше, че ако продължава с разкритията, ще изкара силите на злото от мрака. Всяко негово откритие сигурно ги беше примамвало да изпълзят още малко към светлината, докато най-сетне присъствието му на тази земя явно беше станало непоносимо за тях.

„Къде ли ме водят сега?“

Вледеняващият нощен въздух изсмукваше топлината от разтрепераното му тяло. Професор Кент се препъваше по тясната стръмна пътечка, която водеше към дивото сърце на планината. Възрастният учен беше жалка гледка в сравнение със заплашителния грубиян, който го буташе нагоре в мрака. Бялата брада и оредяващата сребриста коса скоро се покриха с капчици пот, а побледнялото му лице наподобяваше изображение на призрак. Дори и в това състояние обаче, околният пейзаж му подейства успокоително. Обляна единствено от лунна светлина, планината искреше със свръхестествена красота.

Достигнаха малко плато и по-ниският от двамата похитители, който водеше колоната, се извърна, издърпа малка кутия от джоба на якето си и я отвори. В тъмнината професор Кент не успя да различи какво има в нея. По-едрият му мъчител, който държеше една от ръцете на професора извита зад гърба, го натисна и го принуди да коленичи.

В пристъп на паника ученият се опита да се съпротивлява, но едрият мъж изви болезнено ръката му и го натисна надолу, докато не го прикова по очи на земята. След миг една лапа изтръгна парцала, с който беше запушена устата му.

Професорът видя, че другият похитител прикляка до главата му със спринцовка в ръка, и се разкрещя. Човекът приближи спринцовката до лицето му мъчително бавно. Капка, подобна на живак, затанцува по върха на иглата на лунната светлина. По-дребният заговори или по-скоро изсъска злобно в ухото му:

— Искаш ли да добавиш още нещо към купчината лъжи, които си изписал, старче?

Говореше английски с акцент, но професорът не успя да отгатне какъв е по народност. Той изви глава, доколкото му беше възможно, и с крайчеца на окото си зърна лицето на по-ниския похитител. Напрегна всичките си сили и успя да изхрипти в отговор:

— Ако са лъжи, защо сте ме довели тук?

Злодеят се изхили презрително, наведе се над него и прокара върха на иглата по врата му. Кент една усети драскотината, но знаеше, че и толкова е достатъчно. Дробовете му почти веднага се напрегнаха.

Отровата плъзна по вените му, а с нея и усещането, че е освободен от огромен товар. Имаше едно-единствено желание — да го оставят да издъхне в мир, но екзекуторът му продължи с мъченията.

— Вие сте изчадие, професор Кент, а изчадията трябва да се върнат там, откъдето са дошли — в ада.

— В моя мироглед няма изчадия, няма и ад.