Из претъпканата аудитория плъзнаха шушукания. За себе си Катрин бе убедена, че един ден със сигурност ще се появи разумно, научно обяснение на мистерията около знанията на догоните за Сириус. В крайна сметка е напълно невероятно в зората на своето развитие човечеството да е разполагало с напредналите технологии и инструменти, необходими за наблюдението на малката звезда. Въпреки това догоните бяха една от любимите й космически загадки и безотказно предизвикваха желания ефект. Студентите от първите редове с разширени от учудване зеници и увиснали челюсти заизвиваха вратове назад, за да проверят дали пък някой от колегите им няма идея. Всички мълчаха.
В този момент като по поръчка вратата в далечния край на аудиторията изскърца и се отвори. Всички присъстващи се извърнаха на седалките си.
Оказа се, че е един от портиерите. Изглеждаше леко притеснен и се прокашля нервно, преди да вдигне ръка за позволение да говори.
Катрин се обърна към студентите си:
— Моля да ме извините за секунда.
Тя поприглади полата си с ръка, слезе от подиума и леко притеснено се запъти към отсрещния край на аудиторията, за да говори с портиера. Той от своя страна тръгна към нея и я пресрещна на половината път.
— Съжалявам, че ви прекъсвам, госпожо, но ректорът спешно иска да ви види.
— Моля? Не може ли да изчака още половин час, докато свърши лекцията?
— Каза, че е много спешно, госпожо. Спомена, че имал лоши новини.
Сърцето на Катрин задумка. Тя се извърна леко към аудиторията и каза:
— Ужасно съжалявам, но явно се е случило нещо неприятно и се налага веднага да се видя с ректора. Извинявам се на всички. Надявам се, че загадката, за която ви разказах току-що и която все още си остава неразрешена, ще поддържа интереса ви в следващите седмици. Сигурна съм, че през ваканцията ще посветите времето си на подготовка за следващия семестър, но ако ви остане свободна минута, опитайте се да разрешите главоблъсканицата с догоните и Сириус. Късмет! Ако някой се справи, ще го освободя от изпит!
Кабинетът на ректора на „Ол Соулс“ се помещаваше в обширна стая, облицована с орехова ламперия и с изглед към прекрасната градина с разцъфнали лехи и ниско подстригани зелени морави, поддържани в изряден вид от векове насам. На шейсет и пет годишна възраст, ректорът бе ветеран в академичния живот на колежа. Енергичен мъж с посивяла коса, голям нос и рунтави вежди, той внушаваше респект с всяка фибра на тялото си. Освен че отговаряше за ежедневните административни дела на колежа, беше и изявен философ и логик.
Днес обаче носеше тежкото бреме на приносител на ужасни новини. Един полицай от участъка в Темз Вали току-що го бе осведомил, че уважаваният му колега и добър приятел професор Кент е открит мъртъв в планините близо до Мачу Пикчу, Перу. Смъртта била причинена от сърдечен удар, почти сигурно предизвикан от опит за самоубийство. Полицаят добави, че на този етап е по-добре да не влиза в по-нататъшни подробности, тъй като разследването на случая е едва в началото. Колегата им от посолството в Лима поддържал връзка с перуанската полиция.
Ректорът седеше на голямото орехово бюро в кабинета с увиснали рамене, подпрял чело с лявата си ръка, и бавно масажираше веждите си. Той въздъхна дълбоко и си даде сметка, че за пръв път от доста време насам няма абсолютно никаква представа как точно да постъпи.
„Какво мога да кажа на Катрин? Професорът й беше като втори баща“.
В този миг на вратата му се почука.
— Влез.
Катрин изглеждаше слънчева, както винаги, и при вида на младежкия й ентусиазъм ректорът отново усети тежестта на бремето си. Защо точно на него се падна да съобщи ужасната новина? Тя вече бе успяла да се притесни и по лицето й се четеше загриженост.
— Какво се е случило, ректоре?
— Скъпо момиче, ужасно съжалявам, но професор Кент е мъртъв.
Катрин се свлече в най-близкия стол с посивяло като пепел лице. Все пак успя бързо да се вземе в ръце.
— Как е станало? Кога?
— Изглежда е починал преди две нощи в Перу, в Мачу Пикчу… близо до руините. Полицаят, който ми съобщи новината, току-що си тръгна. Веднага изпратих да те повикат.
Катрин го изгледа със замъгления поглед на човек, изпаднал в силен шок.
— Не мога да повярвам! Но какво се е случило? Сигурно има някаква грешка. Професорът ми каза, че отива в Мексико, и трябваше да се прибере у дома късно снощи.
Ректорът се опита да прозвучи възможно най-дипломатично:
Читать дальше