Том Мартин - Пирамида

Из претъпканата аудитория плъзнаха шушукания. За себе си Катрин бе убедена, че един ден със сигурност ще се появи разумно, научно обяснение на мистерията около знанията на догоните за Сириус. В крайна сметка е напълно невероятно в зората на своето развитие човечеството да е разполагало с напредналите технологии и инструменти, необходими за наблюдението на малката звезда. Въпреки това догоните бяха една от любимите й космически загадки и безотказно предизвикваха желания ефект. Студентите от първите редове с разширени от учудване зеници и увиснали челюсти заизвиваха вратове назад, за да проверят дали пък някой от колегите им няма идея. Всички мълчаха.

В този момент като по поръчка вратата в далечния край на аудиторията изскърца и се отвори. Всички присъстващи се извърнаха на седалките си.

Оказа се, че е един от портиерите. Изглеждаше леко притеснен и се прокашля нервно, преди да вдигне ръка за позволение да говори.

Катрин се обърна към студентите си:

— Моля да ме извините за секунда.

Тя поприглади полата си с ръка, слезе от подиума и леко притеснено се запъти към отсрещния край на аудиторията, за да говори с портиера. Той от своя страна тръгна към нея и я пресрещна на половината път.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, госпожо, но ректорът спешно иска да ви види.

— Моля? Не може ли да изчака още половин час, докато свърши лекцията?

— Каза, че е много спешно, госпожо. Спомена, че имал лоши новини.

Сърцето на Катрин задумка. Тя се извърна леко към аудиторията и каза:

— Ужасно съжалявам, но явно се е случило нещо неприятно и се налага веднага да се видя с ректора. Извинявам се на всички. Надявам се, че загадката, за която ви разказах току-що и която все още си остава неразрешена, ще поддържа интереса ви в следващите седмици. Сигурна съм, че през ваканцията ще посветите времето си на подготовка за следващия семестър, но ако ви остане свободна минута, опитайте се да разрешите главоблъсканицата с догоните и Сириус. Късмет! Ако някой се справи, ще го освободя от изпит!

Кабинетът на ректора на „Ол Соулс“ се помещаваше в обширна стая, облицована с орехова ламперия и с изглед към прекрасната градина с разцъфнали лехи и ниско подстригани зелени морави, поддържани в изряден вид от векове насам. На шейсет и пет годишна възраст, ректорът бе ветеран в академичния живот на колежа. Енергичен мъж с посивяла коса, голям нос и рунтави вежди, той внушаваше респект с всяка фибра на тялото си. Освен че отговаряше за ежедневните административни дела на колежа, беше и изявен философ и логик.

Днес обаче носеше тежкото бреме на приносител на ужасни новини. Един полицай от участъка в Темз Вали току-що го бе осведомил, че уважаваният му колега и добър приятел професор Кент е открит мъртъв в планините близо до Мачу Пикчу, Перу. Смъртта била причинена от сърдечен удар, почти сигурно предизвикан от опит за самоубийство. Полицаят добави, че на този етап е по-добре да не влиза в по-нататъшни подробности, тъй като разследването на случая е едва в началото. Колегата им от посолството в Лима поддържал връзка с перуанската полиция.

Ректорът седеше на голямото орехово бюро в кабинета с увиснали рамене, подпрял чело с лявата си ръка, и бавно масажираше веждите си. Той въздъхна дълбоко и си даде сметка, че за пръв път от доста време насам няма абсолютно никаква представа как точно да постъпи.

„Какво мога да кажа на Катрин? Професорът й беше като втори баща“.

В този миг на вратата му се почука.

— Влез.

Катрин изглеждаше слънчева, както винаги, и при вида на младежкия й ентусиазъм ректорът отново усети тежестта на бремето си. Защо точно на него се падна да съобщи ужасната новина? Тя вече бе успяла да се притесни и по лицето й се четеше загриженост.

— Какво се е случило, ректоре?

— Скъпо момиче, ужасно съжалявам, но професор Кент е мъртъв.

Катрин се свлече в най-близкия стол с посивяло като пепел лице. Все пак успя бързо да се вземе в ръце.

— Как е станало? Кога?

— Изглежда е починал преди две нощи в Перу, в Мачу Пикчу… близо до руините. Полицаят, който ми съобщи новината, току-що си тръгна. Веднага изпратих да те повикат.

Катрин го изгледа със замъгления поглед на човек, изпаднал в силен шок.

— Не мога да повярвам! Но какво се е случило? Сигурно има някаква грешка. Професорът ми каза, че отива в Мексико, и трябваше да се прибере у дома късно снощи.

Ректорът се опита да прозвучи възможно най-дипломатично: