Том Мартин: Пирамида

— Все още не сме сигурни какво е станало. Засега перуанската полиция смята, че е самоубийство.

Шокът мигновено изчезна от лицето на Катрин и на негово място се изписа недоверие. Тя се изправи в стола.

— Не! Това е невъзможно. Не вярвам, станала е някаква ужасна грешка.

Ректорът се изправи и заобиколи бюрото си. Не знаеше как точно да постъпи, така че наля чаша вода и я отнесе на Катрин.

— Ужасно съжалявам, скъпа. Полицията държи положението под контрол… така че сигурно е най-добре да си починеш.

Катрин поклати глава и вдигна поглед към него.

— Професор Кент си нямаше никого. Единствената му сестра почина преди три години. Няма на кого да съобщим за смъртта, няма кой да организира погребението. Всичко е толкова ужасно… Трябва да разбера още подробности. Станала е грешка. Просто съм убедена. Звучи невероятно професорът да се е самоубил… Искам лично да говоря с полицаите.

Ректорът й се усмихна загрижено.

— Катрин, скъпа, напълно те разбирам. Нека обаче изчакаме окончателното заключение на перуанската полиция. Сигурен съм, че нашият човек в посолството в Лима контролира нещата. Ако искаш, след като разберем какво е заключението на полицията в Перу, ще те придружа до участъка, за да говорим с детектива. Днес обаче мисля, че няма да успея да направя каквото и да било друго. Следобед имам няколко срещи и повярвай ми, не мога да ги отменя, колкото и да ми се иска.

Младото лице на Катрин придоби решително изражение.

— Не, разбира се. Благодаря ви, че ми казахте всичко направо. Постъпихте абсолютно правилно. Трябва да се уверя, че няма нищо нередно. Професор Кент беше най-добрият ми приятел тук, както знаете. Искам да се прибера у дома и да си помисля как да постъпя.

— Да, разбира се, скъпа. Денят е ужасен за всички ни. Просто трагедия… Професор Кент беше брилянтен учен и изключителен човек, което е по-важното. Толкова много съжалявам.

Катрин се изправи, взе чантата си от пода и се отправи към вратата. Натисна бравата надолу и гласът на ректора я застигна:

— Има и още нещо…

Тя се обърна към него. Стори й се, че гласът му е леко променен… може би просто беше разстроен.

— Помниш ли професорът да е казал нещо по-особено по време на последната ви среща? Или пък може би ти е дал нещо?

Някъде дълбоко в подсъзнанието на Катрин зави аларма.

— Съжалявам, но не ви разбрах. Какво имате предвид?

Възрастният ректор я изгледа втренчено.

— Имам предвид, че сигурно е работил по нещо и е възможно да е споделил с теб какво е то. Или пък може да ти е дал някакви материали, свързани с работата му? Мислех си да ги предам на полицията. Може да са им от полза.

Катрин запази присъствие на духа и върна втренчения поглед.

— Не… не се сещам за нищо. За последен път го видях преди десетина дни. Пихме чай в къщата му в Котсуолд. Не ми е правил подаръци и не ми е давал нищо. Уверявам ви, че беше в обичайното си приповдигнато настроение.

Тя отвори вратата, излезе от кабинета, дръпна я към себе си, но гласът на ректора се промъкна през процепа:

— Ужасна история… просто невероятно.

Катрин внимателно затвори вратата. Сърцето й биеше като лудо. Тя се огледа нагоре-надолу по коридора, убеди се, че наоколо няма жива душа, и надникна в дамската си чанта: писмото от Перу беше все още там.

Катрин се запъти право към кабинета на професор Кент. Имаше ключ оттам и докато професорът пътуваше, често използваше както помещението, така и богатата библиотека в него. Всъщност, дори и когато бе страната, той предпочиташе да работи у дома — уединена къща в Оксфордшър, идеалното място за изследванията му. Къщата бе очарователна, с красива цветна градина, опасана от каменна стена и обградена от необятни поля. Катрин беше прекарала много щастливи часове в нея и сега се замисли колко ли ще е тъжно да стои празна и никога повече да не види стопанина си.

Тя излезе във вътрешния двор и се отправи към средновековния сводест коридор, който водеше към кабинета на професора. Докато прекосяваше зелената морава, спомените я нападнаха. Все още не можеше да осмисли трагичната новина…

— Мога ли да помогна с нещо?

Това беше гласът на един от портиерите. Катрин усети ръката му на рамото си и мигом се опомни. Осъзна, че стои насред моравата и сълзите неудържимо се стичат по бузите й.

— Съжалявам, Фред. Просто съм малко объркана — опита се да се усмихне тя и избърса сълзите.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Не… извинявай, добре съм… Просто ще ида в кабинета на професор Кент и ще поседя малко там.