Том Мартин - Пирамида

— Стига толкова! — изкрещя нисичкият. Съучастникът му натисна главата на професора в земята и възрастният учен усети как животът отлита от тялото му.

— Не искам повече да слушам лъжите ви. Нима никога не ви е хрумвало, професор Кент, че миналото и бъдещето са частна собственост, която не ви принадлежи? Те са притежание на по-важни хора. — В гласа на екзекутора му пролича раздразнение. — Мислите си, че можете да ни надхитрите ли? Нима наистина си въобразявате, че ще ви позволим да огласите разкритията си?

Още докато говореше, в ръката на по-дребния от двамата мъже проблесна нещо. Острие на бръснач.

„Какво прави? — извърна мътен поглед към него професорът. — Отровата, която ми инжектира, така или иначе ще ме убие“.

Дребничкият продължи със саркастичен тон:

— Ние обаче сме щедри. Решихме да предоставим и на вас възможността, дадена на гръцкия философ Сократ да отнеме собствения си живот… Няма да прибягваме към прекалено показни неща. Показността често буди любопитство, което току-виж се прехвърлило върху анонимните ви писаници, които наричате „теории“. Самоубийството е доста по-невзрачно от убийството, не мислите ли?

С тези думи едрият похитител, който го натискаше към земята, отпусна хватката си. Професорът инстинктивно се опита да се размърда, но тялото му не реагира — беше парализиран.

Дребничкият го обърна по гръб с крак, коленичи до него и се пресегна към дясната му ръка. Преряза китката с едно движение, а кръвта рукна и опръска тревата наоколо. Екзекуторът остави неподвижната дясна ръка на земята, а кръвта заизтича от нея. Той посегна към лявата китка на професор Кент, постави бръснача в дланта му и стегна пръстите около дръжката. После внимателно намести тази ръка на земята.

— Ще оставим бог да прецени какво наказание да ви наложи за богохулствата. Времето ти на земята изтече, старче.

Професорът напрегна всички сили на волята си, за да разтвори пръстите на лявата ръка и да изпусне бръснача, но нищо не се получи. Остана да лежи парализиран, жертва на инсценирано самоубийство.

— Няма библейски бог, който да ме накаже. Доказателствата ми ще бъдат открити… — Гласът му затрептя и изгасна под въздействието на отровата.

Дребничкият мъж излая към съучастника си:

— Този човек е по-упорит и от магаре! Откъде взема сили, за да бръщолеви толкова. Прилича на хлебарка — няма изтребване.

Той се наведе и опипа врата на професора с парче вълнен плат.

— Само като си помислиш, че някакъв си учен е в състояние да ни причини толкова главоболия. Добре, не искаме повече недоразумения, нали? Да се върнем в хотела и да претърсим стаята му. Трябва да унищожим и най-малката следа от доказателства.

Те се взираха в неподвижното тяло още няколко секунди и после безшумно изчезнаха в нощта.

Професор Кент гледаше звездите над главата си, без да е в състояние да мръдне и малкия си пръст. Години наред бе изучавал загадъчните небеса в опит да открие великата истина и дори сега, въпреки безпомощното си състояние, очите му все още съзираха познатите очертания на съзвездията. Силите му го напускаха, но мислите му все още се въртяха около последното откритие.

„Значи интуицията не ме е подвела. Разреших и последната загадка. Но в такъв случай светът е в огромна опасност. Дали картите са на сигурно място? Дали някой ще успее да ги разчете без мен?“

После всичко потъна в мрак.

В дванайсет без пет Катрин Донован, на двадесет и девет, една от най-младите преподаватели в Оксфордския университет, излезе през малката врата на масивния дървен портал на общежитието и се озова в красивия и спокоен четвъртит преден двор на колежа „Ол Соулс“. Денят беше вторник, а времето — необичайно топло и слънчево за мартенски предобед. Слънчевите лъчи галеха моравата и топлеха каменните стени на Котсуолд, а камбаните на университета биеха жизнерадостно, за да обявят неизбежното настъпване на обяда.

„Ол Соулс“, където преподаваше Катрин, беше най-престижният, макар и най-тайнствен от трийсет и петте колежа на Оксфорд. В него не учеха за бакалавърска степен, докато в останалите следваха поне по двеста, а в най-големия — четиристотин студенти, които се стремяха да станат бакалаври. С две думи, „Ол Соулс“ беше убежище на световноизвестни учени и всички в него посвещаваха времето си на разширяване на човешкото познание във всичките му сфери, от ядрена физика до ислямско изкуство.