Нещата се бяха наместили почти свръхестествено. Свободното място в Индия беше обявено точно същата сутрин, когато тя реши да отиде някъде в чужбина. По-точно Дан Фишър, главният редактор, който беше прескочил от Париж, я беше потупал по рамото и я бе поканил в своя кабинет. Антон Херцог, нейният герой, идолът на всички от „Хералд“ и най-дълго задържалият се кореспондент в Делхи, се беше изгубил три месеца по-рано. След двадесет години на своя пост, се беше изгубил без никаква следа в тибетските планини. Дан Фишър беше чакал дълго, но накрая управителният съвет го натисна: трябва да се намери човек, който да заеме мястото. Индия беше най-важната страна в Азия и вестникът не можеше да чака до безкрайност Херцог да се върне. Затова предложиха работата на Нанси. Дан дори не си направи труда да го обяви на таблото за свободни места във вестника — факт, който тя би сметнала за много по-озадачаващ, ако не се радваше толкова много на възможността да се махне от Ню Йорк. Постът беше висок, а тя никога не беше стъпвала в Индия, но Дан я успокои, че има силни поддръжници във вестника, хора, които се възхищават на нейното перо и на уменията й да разследва. Разбира се, това, че няма партньор, било в нейна полза — обвързаните хора винаги срещат големи трудности с преместването. Обаче тя щеше да седне на голям стол, пошегува се Дан, докато топло й стискаше ръката. Антон беше легенда и Нанси трябваше да даде най-доброто от себе си. Беше се усмихнала благодарно, смаяна от странния и щастлив развой на събитията. Това бе огромна възможност и тя със сигурност нямаше да възразява срещу непривичната процедура по назначението.
Що се отнася до горкия стар Антон, суровия шестдесетгодишен мелез между аржентинка и американец, всички се надяваха да е поел на някоя от периодичните си екскурзии и рано или късно да се появи отново. Той беше човекът, който вдъхнови Нанси да стане журналистка, но въпреки възхищението, което изпитваше към него, тя не го познаваше добре. Винаги беше обичала неговите истории и винаги щом вземеше вестника, първо търсеше неговите статии. Истината беше, че има възможност да го срещне само няколко пъти. Антон се появяваше рядко в редакцията и когато това се случваше, Дан Фишър го посрещаше като кралска особа и рядко допускаше някого другиго до него. Няколкото пъти, когато Нанси бе имала възможност да разговаря с Херцог, той беше толкова любезен и окуражаващ, толкова скромен. Но по време на тези срещи тя беше по-скоро омаяна, отколкото доволна. Надяваше се, че няма да мине много време и той ще се появи в делхийското бюро. Без съмнение, с още няколко истории в джоба, които ще му спечелят поредните награди. Този път тя щеше да е първата, която ще ги чуе.
Обаче имаше и обезпокоени гласове. Някои от близките приятели на Антон, останалата част от старата гвардия в нюйоркската редакция, започваха все повече да се тревожат, че може да се е случило нещо друго. Обичайно бе да се обади на някого от тях, да изпрати пощенска картичка или нещо подобно. Този път обаче не получиха никакъв знак от него. Разказваха, че на млади години Антон бил отличен планинар, а освен това инат. Не беше твърде трудно човек да си представи, че се е изсилил при катерене някъде, без съмнение с недостатъчно екипировка, като разчита единствено на своя ум и сили. Той беше кореспондент от старата школа — говореше няколко азиатски езика и притежаваше обширни познания за Индия, Китай и Тибет. Безброй пъти беше отказвал повишения и вдигане на заплатата, за да може да продължи да върши онова, което обича. Да работи на терена сам, да гони истории и да поема рискове, които биха уплашили репортери, наполовина по-млади от него. Антон със сигурност беше легенда и може би това беше причината никой да не иска да предположи най-лошото.
Нанси едва не подскочи. Чукането беше станало по-силно и един глас с индийски акцент викаше нейното име през отвора за пощенската кутия. Тя хвърли телефона на леглото и стана. Порови в куфара си, намери чифт камуфлажни панталони и чиста риза и ги облече. Грабна един ластик и върза гъстата си кестенява, дълга до раменете коса на хлабава конска опашка. Погледна се в огледалото и видя, че изглежда уморена, но това не я изненада кой знае колко.
Излезе в коридора и изведнъж пред нея се откри зрително поле към основния хол. Когато пристигна, беше твърде уморена, за да огледа. Но сега гледката я удиви. Помещението преливаше от древни каменни статуи и фигурки. Буквално всяка повърхност и всяка маса, а имаше доста антикварни маси, бяха претъпкани със статуи. Някои скулптури представляваха глави на Буда в естествен ръст, други — грижливо изсечени търговци от Пътя на коприната, яхнали камили. Общото впечатление беше удивително: сякаш си надникнал в склад на „Сотбис“. Очевидно Антон Херцог е бил познавач…
Читать дальше