Том Мартин - Царството

Студени мравки запълзяха по гръбнака й. Вратата се отвори и полицаят влезе, следван от нисък плешив мъж с уморен вид на около петдесетина години. Кожата му беше много мургава, а на носа му се крепяха очила със силен диоптър. Инспектор Лал го представи с махване на ръката — жест, който сякаш разкриваше, че за него всичко това е маскарад и напразно губене на време.

— Госпожице Кели, това е вашият юридически представител, господин Арумагум. Моля, задайте му какъвто въпрос искате.

Нанси погледна отчаяно уморения възрастен човек, който седеше до нея. Не вдъхваше и капка надежда, но той беше всичко, което щяха да й позволят. Едва успявайки да прикрие своето отчаяние, тя попита:

— Какво става? Имат ли право да ми причиняват подобно нещо? Трябва да ми помогнете…

— Госпожице Кели, заповядайте моята визитка.

Тя едва не му се развика от безсилие.

— Не ви искам визитката. Искам да изляза от тук. Просто ми кажете какво става…

Объркан, адвокатът прочисти гърлото си. Инспектор Лал беше скръстил ръцете си на гърдите и наблюдаваше размяната на реплики със смесица от отегчение и нетърпение. Господин Арумагум обясни:

— Задържана сте по подозрение в шпионаж. Съответно всичките ви обичайни права са суспендирани в съответствие с член 3, параграф 7 от Закона срещу тероризма и шпионажа от 2005 г. Може да бъдете задържана без съд в продължение на сто и тридесет дена. След това съдия ще прецени дали все още представлявате значима опасност за държавата, за да разреши задържането ви за още сто и тридесет дни. Нямате право на посещения, нито да бъдете пусната под гаранция. Максималното наказание за шпионаж е смъртна присъда, а за съучастие в шпионаж — двадесет и пет години. Мисля, че са ви задържали по подозрение в съучастие в шпионаж.

На Нанси се стори, че лицето на господин Арумагум се е сляло със сивите стени, а гласът му се носеше някъде отдалече. В продължение на минута лактите й останаха подпрени тежко на плота на масата пред нея и тя реши, че може единствено да захлупи лице в дланите си. После вдигна глава и погледна инспектор Лал. Гласът й се пречупи.

— Съучастник в шпионаж? Това е лудост…

Настъпи поредното пълно, плашещо мълчание и тя го наруши, опитвайки се да не позволи на отчаянието й да пропълзи в гласа:

— А посолството? А моят вестник? Настоявам веднага да се свържете с тях!

— Ще бъде направено — отговори господин Арумагум с равен глас, което подсказваше, че знае колко безполезни ще бъдат предприетите стъпки.

Инспектор Лал кимна в отговор, след това каза с дразнещ сух глас:

— А сега, госпожице Кели, можем ли да започваме? Той отвори дебелото досие, което лежеше на бюрото пред него, и надникна вътре през очилата си.

— Следвали сте в Париж, в Сорбоната. Вярно ли е?

Полагайки усилия да запази непокорството си, тя отговори.

— Да.

— Били сте там от 1997 до 2000 година, нали?

— Да.

— И твърдите, че не познавате господин Антон Херцог?

Тя отново каза умолително:

— Да. Срещала съм го няколко пъти. В редакцията. Той не ми е приятел, дори не е човек, с когото работя.

Нотка на нетърпение се промъкна в гласа на индиеца:

— Госпожице Кели, наистина е важно да бъдете напълно честна в своите отговори. Ще задам само още веднъж този въпрос. Но първо, нека ви кажа, че ние знаем, че Антон Херцог една година е преподавал в Сорбоната: от 1998 до 1999; получил е година отпуска от „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и уж е водил курс по писане. Второ, знаем, че е бил председател на комитета, който ви е дал стипендията за стажант-репортер, когато сте започнали във вестника. А сега вие идвате тук, за да поемете неговата работа. На мен ми приличате по-скоро на протеже, отколкото на човек, който изобщо не го познава.

Нанси Кели поклати глава удивена. Обвинението им беше мършаво, предположенията всеобхватни. Това беше нелепо, но инспектор Лал се беше вторачил в нея, сякаш сега трябва да направи пълни самопризнания. Опитвайки се да запази спокойствие, тя отговори:

— Не съм срещала Херцог, докато бях в Сорбоната. По онова време не ме интересуваха особено водещите журналисти. Бях просто средностатистически студент, който си предава курсовите работи със закъснение и виси по баровете. Както и да е, дори да го бях познавала в Париж, какво толкова? Това не би ме превърнало в протеже. Много хора познават Херцог. Той е журналист с международно признание, и то заслужено. А това, че съм получила работата му, отново нищо не доказва. Освен това я получих по заслуги. Не мога да си представя какво се опитвате да кажете.