Том Кристенсен - Царството на мъртвите

— Сложи си това! — каза човекът с маската, когато спряха на първия светофар, и поднесе към лицето на Саид черна шапка — маска без прорези за очите и устата.

Позабавил се, Саид я надяна на главата си. Бе трудно да се диша и отначало той се уплаши леко, но след това се сети да направи пролука между маската и брадичката си. Започна да диша по-лесно и се успокои. И все пак бе неудобно. Люшкаше се от една страна на друга, защото не можеше да вижда накъде въртящият енергично волана шофьор ще насочи колата в следващия момент.

След няколко минути се унесе. Вече нямаше никакво понятие накъде отиват — бе изгубил напълно ориентация.

Никой не проронваше нито дума. След десет-петнадесет минути шофьорът намали скоростта, зави три пъти надясно, спря рязко и изключи двигателя.

Саид не помръдваше. Чу как шофьорът слезе от колата, след това неговата врата се отвори.

— Не си сваляй шапката! — произнесе непознат глас. Нечия ръка го хвана за лявата китка. — Дръж се за мен. Аз ще те отведа, където трябва.

Преместваше предпазливо крака. Под подметките на сандалите му хрущяха камъчета. Поведоха го нагоре по стълбите на някаква сграда. Нямаше климатик и миришеше на прясна мазилка. Влажната задуха тук бе още по-голяма, защото във въздуха нямаше никакъв полъх. Стана съвсем трудно за дишане.

Поведоха го нататък. На няколко пъти се спъна и едва не падна, но държащият го за ръката човек му помогна да запази равновесие.

Изведнъж спряха. Ако се съдеше по звука, зад гърба му бяха сложили стол. Настаниха Саид да седне. Потта се лееше от него като река. Свел поглед, той забеляза в пролуката между шапката и брадичката си силна светлина.

Свалиха му маската рязко и без предупреждение.

Ярката светлина го удари в очите и Саид замижа инстинктивно. Затова пък започна да диша по-лесно. Колко хубаво бе без маската… Пооправи набързо кърпата си за глава и замига. Постепенно очите му започнаха да свикват със силната светлина и той видя стаята, в която се бе озовал.

Точно пред него имаше маса. От двете й страни — два лампиона без абажури. Подът под краката му бе гол, бетонен. Изглежда, че бе в недостроена сграда. Или пък ремонтът й бе в разгара си. В Джида обаче имаше десетки каменни къщи. Не бе възможно да разбере в коя част на града се намираха. Саид примижа. От другата страна на масата, точно до голата каменна стена имаше нещо като подиум. Там на обикновени столове седяха двама души. Главите им бяха омотани с палестински кърпи. Виждаха се само очите им и горните части на носовете им. И двамата бяха с черни роби, а на краката — със сандали. Гледаха го мълчаливо.

Някъде отдалече се чуваше равномерен автомобилен шум. Явно бяха близко до магистралата, но къде по-точно Саид не знаеше. И още един звук се разнасяше в далечината — стъпки. Очевидно бе на охраната. Той не се реши да се огледа настрани. Гледаше двамата, които седяха срещу него. Изтри длани в робата си и преглътна. Гърлото му бе пресъхнало. Той обаче не се страхуваше. Усещаше, че Нура е тук, до него.

— Аллах е един и Мохамед е Неговият пророк — започна той.

Кръвта биеше като чук в слепоочията му от горещата задуха. Оправи отново кърпата си за глава, която бе залепнала за късо подстриганата му потна коса.

Седналият отляво човек отговори:

— Аллах е един.

Едва сега Саид забеляза меча. Оръжие бе между тях, подпряно на стената. Саид се наведе напред. От челото му капеше пот.

— Животът ми стигна до кръстопът. И аз вече избрах пътя си. Единственият път. Ето защо съм тук.

Двамата на подиума го гледаха.

— Помолил си за среща чрез Валид Хабиб? — изведнъж попита онзи отляво. — Разкажи откъде го познаваш.

— Учихме заедно в университета „Крал Сауд”. Бяхме в една стая в общежитието. А след това се срещнахме отново в друг университет, в чужбина. В университета на щата Арканзас. Спорехме много, разговаряхме дълго и ходехме в една и съща джамия. И след това продължихме да общуваме. Валид често пъти се изказваше добре за „Воините на исляма”, но на мен ми трябваше значително повече време от на приятеля ми, за да избера пътя си в живота. Сега този избор е направен. От този момент аз принадлежа изцяло на Аллах и ще стана Негов воин.

— Защо точно сега?

— Сега съм готов. Моят Бог ме призова.

„Какво знаят за мен? — помисли си Саид. — Какво са успели да разберат?”

— С какво се занимаваше, след като си се изучил?

Саид бе сигурен, че Валид Хабиб им е разказал вече всичко, но те искаха да го чуят от самия него.