Том Харпър - Тайната на мъртвите

Робът го поднася на Константин, който ми го тика в ръцете.

— Това би трябвало да ти отвори вратите.

Прочитам написаното, след това затварям табличките.

— Гай, благодаря ти, че ще го сториш. — Той ме прегръща и този път нещо като топлина се обменя между двете ни тела. Прошепва в ухото ми: — Имам нужда от човек, на когото имам доверие. Който знае къде са заровени труповете.

Засмивам се — единствено това мога да направя. Разбира се, че знам къде са заровени труповете — нали сам изкопах повечето от гробовете.

Днес

Стената беше сива и сипаничава, таванът — бял. Вратата — дървена с матирано стъкло, а над нея имаше кръст. Въздухът трептеше от постоянно бръмчене, а от време на време на неравни интервали — от пиукане, което напомняше озвучаването на стара видеоигра.

Страшно я болеше.

Лежеше по гръб и се съсредоточаваше върху подробностите, за да прогони болката. Стената не беше сипаничава — беше илюзия, предизвикана от боята, която се лющеше от бетона. Сива боя. Запита се на кого ли му е хрумнало да боядиса бетона в сиво. Пиукането не беше неравномерно — чуваше се от два източника, леко не в ритъм един с друг. Единият започваше малко след другия, присъединяваше се към него и в продължение на няколко състрадателни секунди звучаха почти в хармония, след това го надминаваше и спираше.

Таванът не беше изцяло бял. Тъмни петна като от разлято вино покриваха плочките. Петното на прозореца се размърда. Не беше прозорецът, а отвън. Някой стоеше с гръб към вратата. Тя почака да се махне, но той не го направи.

Къде съм , помисли си Аби. А само секунда по-късно един още по-ужасяващ въпрос. Коя съм аз?

Обзе я паника. Опита се да стане и откри, че не може да помръдне. Паниката се удвои; не можеше да диша. Сърцето й заблъска извън контрол и толкова бързо, сякаш щеше да се пръсне. Стаята започна да помръква. Тя се сгърчи и започна да се бори; изпищя.

Вратата се отвори рязко. Мъж в прилепнал костюм се втурна през нея, крещейки думи, които тя не можеше да разбере. Сакото му се отвори. От кафявия кожен кобур под мишницата му стърчеше пистолет.

Тя припадна.

— Абигейл? Чуваш ли ме?

Паниката още беше тук, но сега бе утихнала — бавен фитил, който прогаряше дупка в корема й. Дишането й беше плитко и недостатъчно. Опита се да помръдне ръка, но не успя. Дишането й се учести. Успокой се.

Долови пиукането и се заслуша, насилвайки се да се съсредоточи върху един ритъм от синкопа 4 4 Преместване на акцента от силен метричен момент върху предходния слаб. — Б.пр. . Опита се да диша в синхрон с него. Усети, че малко се отпуска — достатъчно, за да посмее да отвори очи.

В нея се беше вторачило лице. Кестенява коса, кафяви очи, кестенява брада. Действително ли беше? Или въображението й го беше изградило от кафявите петна на тавана?

Лицето помръдна. Таванът — не.

— Абигейл Кормак? — попита той отново.

— Не знам…

— Не помниш ли?

Паниката се усили. Трябва ли да си спомням? Какво трябва да си спомня? Важно ли е? Усещаше съзнанието си безпомощно като тялото си, оковано с невидими вериги.

— Не помня.

— Нищо? — Недоверчиво. Това само засили отчаянието й.

Лицето се дръпна. Чу скърцането на стол. Когато лицето се появи отново, беше по-ниско и по-отдалечено — слънце на хоризонта на нейния плосък свят.

— Казваш се Абигейл Кормак. Работиш за Външното министерство и си командирована към мисията на ЕУЛЕКС в Косово. Била си тук във ваканция и нещата са се объркали.

В по-голямата си част това звучеше напълно вярно. Все едно гледаш филм по книга, която си чел. Някои неща са пропуснати или не са съвсем точни, а други по необясними причини са променени. Тя се взря в него.

— А ти кой си?

— Норис, от тукашното посолство. Подгорица. Това е…

— … столицата на Черна гора. — Казаното изскочи от нищото, изненадвайки я толкова, колкото и него. Откъде знам това?

Кафявите очи се присвиха.

— Значи помниш…

— Да. Не. Не помня… — Тя се помъчи да обясни. — Зная някои неща. Когато казваш неща като „Британското посолство“ или „Косово“ или „ваканция“ — в това има логика. Разбирам те. Но щом ми зададеш въпрос — няма никого.

— Никой?

Тя направи усилие да си спомни. Това я изтощи.

— Имаше човек с пистолет — произнесе внимателно. Опитваше думите като рокля, която не беше сигурна, че ще й стане.

— Помниш ли го?

Тя затвори очи, за да изстиска образа обратно в тях.