Том Харпър - Тайната на мъртвите

Обаче стрелецът се оказа твърде бърз. Беше възстановил равновесието си. Първият куршум разби прозореца зад гърба й.

— Умолявам ви — извика тя. Искаше да хукне, но тялото й не реагираше. — Защо правите това?

Мъжът вдигна рамене. Под носа му се чернееха мустачки, а на бузата му имаше бенка, от която стърчаха косъмчета. Очите му бяха черни и корави.

Последната й мисъл беше за свидетелка, която бе разпитвала преди години — сивокоса жена от племето хуту, която мелеше брашно в бежански лагер насред джунглата някъде между Конго и Руанда.

— Ти не си се предала — каза й с възхищение Аби, а жената бе поклатила глава.

— Просто извадих късмет, а другите — не. Това беше единствената разлика.

Мъжът вдигна пистолета и стреля.

Римската провинция Мизия — август 337 г.

Още е август, но есента вече е дошла. И аз като всеки възрастен човек се страхувам от този сезон. Падат сенки, нощите стават дълги и се вадят ножове. В подобни вечери, когато студът във въздуха кара старите ми рани да скимтят, се оттеглям в банята и нареждам на робите си да разпалят огъня. Димът изпълва ноздрите ми и омекотява плътта. Може би това ще улесни убийците ми, когато дойдат.

Готов съм да умра — това не ме изпълва с ужас. Живях по-дълго, отколкото неспокойната ми майка, надникнала в люлката преди шейсет и пет години, би се осмелила да поиска в молитвите си. Бях войник, царедворец и политик: нито една от тези професии не се слави с дълголетието на упражняващите я. Когато убийците ми дойдат — а те ще го направят — зная, че няма да се бавят дълго. В днешно време те са заети хора. Аз не съм последният човек, когото трябва да убият. Няма да ме измъчват — те не знаят какви въпроси да зададат.

Нямат представа какво бих могъл да им кажа.

Тръпка преминава по гърба ми. Не съм се съблякъл — няма да умра гол — и дрехите ми са подгизнали. Хвърлям още вода в басейна и се навеждам в парата, вторачен през мъглицата в черно-белите водни богове, изобразени на подовите плочки. А те се вторачват в мен и ме укоряват. Умиращите богове на един умиращ свят. Дали знаят каква роля играх в тяхното забвение?

Още една тръпка. Готов съм да умра: ужасява ме смъртта, не умирането. Небитието. Боговете, които умират през пролетта, от време на време възкръсват; старците, убити през есента — никога. Но къде отиват…

Парата се сгъстява.

През целия си живот съм се сражавал с богове — бог, който стана човек, и човек, който стана бог. Сега, накрая, вторачен във вдигащата пара бездна, нямам по-добра представа какво ми готвят боговете, отколкото когато преди толкова години за пръв път надникнах от люлката си. Нито преди четири месеца, в онзи прашен априлски следобед в Константинопол, когато чух за мъртвия мъж, който щеше да промени живота ми. Колкото е останало от него.

Обгръщат ме спомени и покриват с капчици кожата ми. Паметта е странна земя с много стени, но без разстояния. Вече не съм в банята, а на друго място и в различно време, и моят най-добър приятел казва…

— … имам нужда от теб.

Намираме се в залата за аудиенции в двореца, но освен мен няма друга публика. Аз съм публиката, той е артистът. И двамата сме възрастни мъже, набраздени от годините, но откакто се помня, винаги е било така. Той играе, аз ръкопляскам.

Сега обаче не аплодирам. Слушам го да ми разказва за една смърт и се чудя дали изглеждам както трябва. След толкова години в двора мога да вадя чувствата си като маски от добре смазано чекмедже, но сега не съм сигурен какво изисква този случай. Бих желал да покажа уважение към мъртвия. Но не прекалено — няма да инвестирам в неговата смърт, както ме канят. Може би това ме прави коравосърдечен.

— Намериха го преди два часа в библиотеката на академията. Щом са разбрали кой е, веднага изпратили човек в двореца.

Той се опитва да ме въвлече в историята, да заостри любопитството ми. Оставам безмълвен. Няма много живи люде, способни да останат безмълвни, когато той иска да говорят — може би аз съм единственият останал. Израснахме като братя, неразделни синове на офицери от един и същ легион. Неговата майка беше кръчмарка, моята — перачка. Сега е обсипан с толкова титли, колкото са скъпоценните камъни, осеяли тежката му роба. Флавий Корнелий Константин — император, цезар и август, консул и проконсул, върховен жрец, Константин благочестивият, правдивият, благословеният и великодушният. Константин победоносният, триумфиращият и непобедимият. Накратко — Константин Велики.