Том Харпър - Тайната на мъртвите

Сега се намираха дълбоко в планините. Около тях се завихряше студен въздух, дори август не беше успял да освободи върховете от снежните им шапки. Майкъл не вдигна гюрука, но вместо това пусна отоплението докрай. Аби намери одеяло на поставката под арматурното табло и се зави.

И изведнъж пристигнаха. Пътят зави покрай скалист пролом и изскочи високо над залива, потънал в сенките между планините. Единственото, което Аби можеше да види, бяха светлините на яхтите и моторните лодки, струпани около заливите и бреговете, опасвайки ги като фосфоресциращи водорасли.

Майкъл намали и изведнъж се отклони вляво. Аби зяпна — стори й се, че ще подкара през ръба на скалата. Но там имаше черен път, който свършваше пред метална врата в стена с циментова замазка. Майкъл зарови в жабката за дистанционното. Вратата започна да се плъзга и отваря.

Аби вдигна вежди.

— Често ли идваш тук?

— За пръв път.

През отворената врата тя виждаше плоския покрив на къща, която се белееше призрачно в спускащия се мрак. Издигаше се на тераса по средата на склона — това вероятно беше единственото място, на което човек можеше да вдигне къща от тази страна на залива. От другата му страна Аби видя ярките светлините на град. Предградията му се простираха като нанизи по отсрещния хълм. От тази страна нямаше нищо.

Майкъл спря автомобила върху ивица чакъл пред къщата. От джоба си извади ключ и отвори дебелата дъбова врата.

— След теб.

Нищо в обикновения външен вид на вилата не я беше подготвило за онова, което видя вътре. Тъй като работеше в Прищина с европейска заплата, Аби беше свикнала да живее комфортно, но това беше лукс на съвсем друго равнище. Подовете бяха мраморни: зелени и розови плочи оформяха сложни геометрични фигури. Всичко изглеждаше построено сякаш за раса от гиганти: креслата и диваните бяха толкова дълбоки, че човек можеше да се изгуби в тях, около махагоновата маса можеха да се съберат двайсет души, а на стената висеше най-големият телевизор, който някога беше виждала. На стената срещу него имаше златен триптих, от който гледаха вторачено три православни икони, големи почти колкото апарата. Откритата кухня по-нататък беше цялата от черен гранит и блестящ хром.

— Колко ти струва това удоволствие?

— Нито стотинка. Къщата е на един италиански съдия, мой приятел. Той ми я отстъпи за почивните дни.

— Очакваме ли други хора?

Майкъл се усмихна.

— Само на наше разположение е.

Тя посочи към чантата за документи, която той беше внесъл.

— Надявам се, че не възнамеряваш да работиш.

— Почакай да видиш басейна.

Майкъл дръпна стъклената врата. Аби прекрачи прага и зяпна. Зад вилата басейнът беше изкопан в терасата, която се простираше чак до ръба на скалата. Фалшива класическа колонада се издигаше по трите му страни: колони с канелюри и коринтски капители, макар че не подхождаха на модерната архитектура на останалата част от къщата. Четвъртата страна беше високата скала, а заливът лежеше на стотина метра под нея. Нямаше перила.

Зад гърба си чу леко щракване, когато Майкъл натисна някакъв ключ. Вградените в басейна лампи накараха водата да пламне. Аби надникна в него и видя подводен свят от нимфи и делфини, русалки и морски звезди, бог с коси от водорасли, с колесница, теглена от четири морски кончета — всички изработени от черно-бяла мозайка. Фини лъчи светлина се плъзгаха по тях така, че монохромните фигури сякаш танцуваха под водата.

Зад колонадата светнаха още лампи. Във всяка ниша стоеше мраморна статуя на мраморен пиедестал: Херкулес, наметнат с лъвска кожа и подпрян на тоягата си; гологърда Афродита, стиснала хитон, който някак си беше успял да се плъзне под хълбоците й; Медея с преплетените змии, съскащи от косите й. Те изглеждаха древни, направени от здрав камък, но когато Аби докосна едната, почувства как се заклати на основата си, сякаш някой повей на вятъра можеше да я отнесе. Тя се сепна.

— Внимавай — предупреди я Майкъл. — Вече не правят такива.

Аби се вторачи в него.

— Не може да са оригинали.

— Така ми казаха.

Смаяна, Аби мина покрай безмълвните фигури. Стигна до края на терасата и погледна надолу. Скалата беше толкова стръмна, че дори оттам не можеше да види подножието й: само огърлица сребриста пяна във водата, която се отдръпваше от скалите. Тя потрепери. Тънката лятна рокля съвсем не беше достатъчна в края на август.

Чу зад гърба си пукот, нещо прелетя покрай лицето й и едва не докосна бузата й. За миг се озова отново във Фритаун, Могадишу или Киншаса. Извика тихичко и се завъртя, като едва не изгуби равновесие на необезопасения край на скалата. Хвана се за най-близката колона с все сили.