Том Харпър - Тайната на мъртвите

И дори сега, дядо в залеза на своите години, излъчва величие. Все още го усещам. Кръглото му лице, кукленско и прелъстително когато беше млад, може и да е наедряло и отпуснато; мускулите, с които изгради къс по къс Империята, може да са омекнали. Но величието остава. Художниците, които го рисуват със златен ореол, само оцветяват онова, което всички знаят. Сила обитава тялото му — непобедимата увереност, която само боговете могат да дарят.

— Името на мъртвеца е Александър. Беше епископ — важен за християнската общност. Също така е преподавал на един от синовете ми. Както изглежда.

Един от синовете ми. Както изглежда. Нещо ме обгръща като студено течение в морето, но не трепвам. Лицето ми остава безизразно. Неговото също.

— Не зная нищо за християните.

— Не е вярно. — Той протяга ръка и ме докосва по рамото. Някога това щеше да бъде интимен и естествен жест. Сега ръката му е неподвижна и ме задържа. — Познаваш ги достатъчно, за да знаеш, че враждуват като котки в чувал. Ако изпратя някого от техните, половината му колеги ще долетят при мен, осъждайки го като схизматик и еретик. След това ще дотича другата половина и ще обвини първата в същите престъпления.

Поклаща глава. Макар да е бог, и той не може да разбере тайните на Църквата.

— Смяташ, че християнин го е убил?

Шокът е толкова естествен, че почти съм на път да го приема за истински.

— Не дай боже. Те плюят и драскат, но не хапят. Не възразявам. Нали не зная нищо за християните.

— Обаче хората ще говорят. Други ще кажат, че нападението срещу Александър е атака срещу всички християни от страна на онези, които ги мразят. Гай, тези рани са още отворени. Петнайсет години водихме гражданска война, за да обединим империята и да възстановим мира. Не може да се разпадне отново.

Прав е да се тревожи. Построи града си набързо. Циментът още не е изсъхнал, а вече се появяват пукнатини.

— След две седмици заминавам на война. След два месеца ще бъда на хиляди мили 2 2 Римската миля е равна на 5000 стъпки, или 1481,5 м. — Б.пр. в Персия. Не мога да оставя този проблем. Нуждая се от някого, на когото имам доверие, да го направи бързо. Моля те, Гай. Заради нашето приятелство.

Дали наистина мисли, че това може да ме убеди? Направил съм такива неща за нашето приятелство, че дори бог Христос, който е прословут със снизходителността си, няма да ми прости.

— Другата седмица щях да се връщам у дома в Мизия. Всичко вече е уредено.

Нещо като носталгия се изписва на лицето му. Очите му се вторачват далече в нищото.

— Гай, помниш ли онези дни? Игрите на поляните пред Ниш? Как се катерехме в курниците, за да крадем яйца? Никога не ни хванаха, а?

Никога не ни хванаха, защото баща ти беше трибун 3 3 Военен трибун — втората по значение длъжност в легиона. — Б.пр. . Не го казвам. Човек се бърка в спомените на възрастен човек само на собствен риск.

— Може би трябва да се върна там — да почувствам отново родната почва под краката си. Когато се върна от Персия.

— Винаги си добре дошъл у дома.

— Ще дойда. И ти скоро ще се върнеш там. Веднага щом решиш този проблем за мен.

Това е. Един бог няма време за продължителни препирни. Можехме да спорим с часове и дни, но той беше сгъстил всичките си доводи в едно-единствено изречение. И цялата ми съпротива и извъртане, решимостта ми да не се забърквам рухнаха пред едно неотложно решение.

Разперих ръце.

— Виновник ли ти трябва? Или искаш да разбера кой наистина го е извършил?

Това е много важен въпрос. В този град не всички убийства са престъпления. И не всички престъпници са виновни. Константин разбира това по-добре от всеки друг.

— Искам да разбереш кой го е извършил. Дискретно.

Иска истината. После ще реши какво да прави с нея.

— Ако започна да чукам на християнските врати, ще се отворят ли за мен?

— Те ще знаят, че си там от мое име.

Там съм от твое име. Цял живот съм бил там от твое име. Твой съветник и приятел, дясната ти ръка, особено когато се налагаха действия, а ти трябваше да стоиш на едно място. Твоята публика. Ти играеш, аз ръкопляскам. И се подчинявам.

Той плясва с ръце и сякаш от нищото изскача роб. Бях забравил: в този град винаги има и друга публика. Робът носи диптих от слонова кост, две таблички, свързани с кожени ленти. На предната част е гравирана камея на императора, очите му са насочени към небето, а на главата си носи слънчева корона. До него познатият монограм ХР. Вътре няколко реда текст са гравирани в слоновата кост — редове, остри като зъбите на ключ.