Том Харпър - Тайната на мъртвите

Обаче прахта никога не се утаява върху спомените. Колкото по-дълго живея, толкова по ясни стават: всеки от тях излъскан, изтъркан, изсечен в блестящо, сурово съвършенство. Страничните подробности са изгребани и загладени. Това, което е останало, е истината.

Познавам библиотеката на Академията, макар никога да не съм влизал. Два черни сфинкса са легнали готови за скок от двете страни на вратата, смайвайки минувачите: всички я наричат Египетската библиотека. Не са нови — вероятно вече са били стари, когато Ромул и Рем са се боричкали за цицките на вълчицата. Дори Константин не може да изгради града си от един калъп. Когато бързаш, работиш с онова, което ти е подръка. Той опоска империята, за да напълни града със съкровища: статуи, колони, камъни, дори керемиди.

И книги. Когато минавам през вратата покрай тълпата, която се е събрала на стълбите, виждам стотици, ако не хиляди ръкописи, спретнати свитъци, завързани и складирани в кръстосаните си стелажи като кости в костница. Секунда по-късно върху ми се стоварва непозната миризма: мухълът на стар пергамент и мирисът на гниеща трева от папируса, дестилирани от горещината в нещо толкова зряло, че ми призлява.

Помещението е кръгло и просторно, с надвиснали балкони под купол, изрисуван с циклами и рози. Беше проектирано да бъде градина на познанието, подредена архитектура, която да предизвиква растежа на култивирани мисли. Но стелажите около ротондата вече са подивели като тръни, преплетени и черни, понякога изсипващи своите плодове на пода. Всички прозорци са затворени със стъкла, които задържат миризмата в залата и усилват слънчевата горещина. Помещението сякаш се потеше, изхвърляйки отровите си.

Тревожни разговори замлъкват, когато минавам през вратата. Мога да разбера кои от хората ме разпознават по лицата им, защото помрачняват. Не го приемам лично. Някога, когато бях суетен, това ми доставяше удоволствие.

Някакъв мъж ме чака. Изглежда по-възрастен от мен, макар вероятно да е по-млад. Присвива очи към мен и накланя глава като пъдпъдък, който кълве зърно. Носи туника от сиво платно, която стига до половината на прасците му, и за разлика от останалите пред вратата, пръстите му не са омазани с мастило. Предполагам, че си изкарва прехраната, като носи книги, а не като ги преписва.

— Ти ли си библиотекарят?

Той едва успява да кимне. Лицето му изглежда съсипано — като смачкан и хвърлен в ъгъла парцал. Беше прекарал живота си сред своите ръкописи — старателно навити и складирани. Не беше очаквал такова нещо в библиотеката си.

— Трупът още ли е тук?

Изражението му става ужасено.

— Гробарят дойде преди час.

Убийство без тяло.

— Можеш ли да ми покажеш къде го намери?

Повежда ме по тясна пътека между стелажите, която лъкатуши и завива, докато не излизаме пред стена и прозорец. Жълтеникава светлина прониква вътре и пада върху писалището под него, отрупано с листа и ръкописи. Столът е избутан назад — лесно е да си представиш, че читателят е отишъл само до тоалетната и може всеки миг да се върне и да ни завари как ровим из нещата му.

— Знаеш ли кой го е направил?

Въпросът е банален, но трябва да бъде зададен. Оскърбен, библиотекарят енергично поклаща глава. Той посочва стените от ръкописи, които ни окръжават.

— Никой нищо не е видял.

— Кой го намери?

— Неговият помощник — дякон на име Симеон. Епископът лежал по лице върху масата. Дяконът си помислил, че е заспал.

— Тук ли е дяконът?

Без да отговори — или може би вместо отговор — библиотекарят се отдалечава, тътрейки крака. Протегнал е ръка като осакатено крило, плъзгайки я по лавиците, докато крачи. Цял живот вторачен в книгите — вероятно това го беше ослепило почти напълно. Не би имало полза от него като свидетел.

А аз какво мога да видя? Мастилница и тръстикова писалка на масата, нож с дръжка от слонова кост и до тях — малко бурканче. Тънки стружки от перото са осеяли масата, докато епископът го е острил.

Защо не си използвал ножа, за да се защитиш , учудвам се аз.

Отпушвам шишенцето и подушвам бялата паста вътре. Мирише като лепило. Оставям го и оглеждам купчината хартии до него. Епископ Александър е бил ненаситен читател: половината маса е покрита със свитъци — някои недокоснати, други оставени развити, изчетени наполовина. Няколко, изглежда, се бяха отърсили от шпинделите и се бяха навили, може би когато мъртвият се е стоварил върху масата.

В средата лежи друг вид четиво. Кодекс с отделни страници от велен 6 6 Тънък пергамент. — Б.пр. , подвързани заедно като книга. Това ми се струва ужасен и накъсан начин на четене, но зная, че християните си падат по него. Вторачвам се надолу, за да видя какво е чел преди смъртта си.