Том Харпър - Тайната на мъртвите

Кракът ми рита нещо в сенките на пода и то се търкулва още по-навътре в тях. Симеон се раздвижва, за да го вдигне, но аз му махвам да отстъпи и сам коленича. Подът е прашен, покрит с късчета восък и фини ивици папирус.

И още нещо. Докато ръката ми опипва в мрака, усещам нещо хладно и гладко под пръстите си. Потъмняло злато проблясва от сумрака. Вдигам го на светло.

Предметът е огърлица, голяма горе-долу колкото дланта ми. Сложна плетка, заобикаляща монограма на Константин, а златото е осеяно с червени стъклени мъниста. Вдигам я. Библиотекарят несигурно се навежда напред, Симеон гледа, опитвайки се да не показва прекалено голям интерес. Толкова се притеснява да не изглежда виновен, че всяко негово действие е неестествено.

— Идвали ли са жени в библиотеката?

Библиотекарят е почти толкова възмутен, както когато предположих, че може да знае кой е убиецът. Обаче Симеон изглежда замислен.

— Видях някого да си тръгва. Носеше дълъг плащ с качулка. — Вижда недоверчивото ми изражение и осъзнава колко невероятно звучи казаното. — Може да е била жена.

— Или който и да е.

Слагам огърлицата в джоба и отново коленича. Не нея беше ритнал кракът ми. Сега мога да го видя: отломък, горе-долу с размерите на мъжки юмрук, който лежи почти под стелажа. Когато го вдигам, се оказва малък бюст, изсечен от черен мрамор. Мъдрите черти и невиждащите очи на лицето са скрити от кръвта, която е полепнала по тях. Предполагам, че това е било последното лице, което Александър е видял, преди да смажат мозъка му.

Показвам го на другите.

— Кой е това?

— Името е изписано на основата — отговаря библиотекарят. Не успява да се насили да погледне.

Обръщам го.

— Хиерокъл.

Не знам това име. Или може би съм го чувал, но не съм обърнал внимание. Обаче другите го познават. Особено Симеон.

— Хиерокъл бил голям противник на християните — обяснява той, а аз виждам, че иска да каже много повече.

Махвам с бюста към тях.

— Знаете ли откъде се е взел?

— От библиотеката — отговаря библиотекарят. — Имаме дузини такива.

Щом поглеждам, ги виждам. По средата на всеки стелаж на височината на раменете каменни глави стоят на дървени пиедестали и охраняват ръкописите. С изключение на стелажа, където кръв беше изпръскала свитъците. Пиедесталът на него беше празен.

Историята се разгръща като свитък.

Параграф: Александър е стоял пред стелажа, търсейки някакъв документ.

Параграф: Пристига убиецът. Дали Александър е заподозрял какво ще направи? Вероятно не — иначе щеше да вдигне шум и въпреки строителните работи в съседство все някой щеше да чуе нещо. Може би дори са си побъбрили малко.

Параграф: Убиецът е сграбчил бюста от стелажа и е убил Александър, като е смазал челото му.

Докато съзнанието ми чете това, се появява и последното изречение.

Параграф: Завлича трупа до масата и го слага така, че всеки, който хвърли поглед насам, ще си помисли, че мъжът спи. След това се измъква.

Или отива да обяви, че е намерил труп. Насочвам поглед към Симеон. Той разбира какво си мисля. Лицето му е безизразно и сурово — гневът е скрит зад чертите му. Чака да го обвиня.

Небрежно се обръщам към библиотекаря.

— Колко души е имало тук следобед?

— Може би двайсет.

— Можеш ли да ми дадеш имената им?

— Портиерът на входа ги е видял.

— Накарай го да направи списък.

— Аврелий Симах беше тук.

Симеон го избъбря толкова бързо, че едва успявам да различа името, макар да ми е познато. Симеон беше изгубил битката с гнева си: очите му са втренчени предизвикателно в мен. Може би смята, че това ще е единствената му възможност да говори.

— Аврелий Симах е един от най-видните мъже в този град — изтъквам аз.

Аврелий Симах е от стар римски род — патриций от глава до пети и все още човек, с когото трябва да се съобразяваш, макар да беше демоде в този град на нови сгради и нови хора. Но това не е моя работа.

— Тук беше — настоява Симеон. — В ранния следобед го видях да разговаря с епископ Александър. Тръгна си малко преди да намеря трупа.

Поглеждам към библиотекаря за потвърждение. Той опипва стилото, което носи окачено на синджир около кръста, и не иска да срещне погледа ми.

Симеон посочва бюста, който е още в ръката ми.

— Хиерокъл беше философ, известен с омразата си срещу християните. Такъв е и Симах.

Старият римлянин държи на старите богове — това не ме изненадва. Но това не го прави убиец.

— Който и да го е направил, не вярвам да е търсил статуята.