Том Харпър - Тайната на мъртвите

— Съжалявам. — Той непрекъснато се извиняваше, макар никога да не изглеждаше разкаян. Качи я на третия етаж, остави я в помещение за срещи със стъклени стени и отиде да донесе чай. Когато затвори вратата зад гърба си, тя чу щракването на ключалка; червена светлина грейна на таблото до нея.

Аби погледна между матовите ивици, които пресичаха стъклата. Нейният отдел беше сменил етажа, откакто за последен път бе в Лондон, и при новото разположение за нея нямаше бюро. Още нещо, което й беше отнето. Изпита усещането, че целият й живот е като ажурна резба, която някой изрязва и хвърля парченцата в кутия. Огледа се за своята началничка, но не можа да я открие.

— Къде е Франческа? — попита тя Марк, когато той се върна с две чаши чай, тип държавна служба.

— На конференция в Букурещ. Поръча да ти кажа всичко, което има нужда да знаеш.

— Кога мога да се върна на работа?

Той извади чаеното пакетче и го пусна в коша за боклук.

— Съжалявам. Това надхвърля моето служебно ниво.

А какво е твоето служебно ниво? На визитката му пишеше „Служба за балканско сътрудничество“, но тя никога не беше чувала за нея.

— Искам да се върна — настоя Аби. — Лекарите казват, че това ще подпомогне възстановяването ми.

Той я погледна, сякаш й вярваше — или поне искаше тя да си помисли така.

— Командирована си за осемнайсет месеца. А преди това пет години не си имала работно място в Лондон. Съвсем скоро ще ти намерят нещо.

Той й се усмихна окуражаващо, но тъй като беше осем години по-млад от нея, нямаше как да не се почувства покровителствана. Аби отвърна с бледа усмивка.

— Някакви новини от Черна гора? Полицията — някакъв напредък?

— Държат ни в течение.

— Знаят ли кой ме нападна?

— Никого не са арестували.

— Някакви следи?

— Вероятно. — Марк протегна крака, накланяйки напред върховете на обувките си, сякаш искаше да им се полюбува. — Виж, нали знаеш как е. Има много деликатни моменти. Черногорците са независими едва от пет минути и са много докачливи на тази тема. Ние им оказваме натиск, но разбира се, дискретно, и те ще ни кажат, когато научат нещо.

— Прочетох нещо в интернет — носели се слухове, че може да е забъркана организираната престъпност.

— И двамата знаем много добре, че Балканите са извор на слухове. Като вземеш и интернет, може да чуеш, че Дядо Коледа е бил замесен. — Когато видя лицето й, се изчерви. — Божичко, извинявай. Не исках да бъда лекомислен. Зная, че това е много трудно за теб.

Много трудно. Аби затвори очи. Чувстваше как главоболието настъпва и заедно с трепкането в стомаха й подсказва, че има нужда от още едно хапче.

Тя отвори очи отново. Марк вдигна поглед от часовника си и по лицето му отново се изписа загриженост.

— Има ли нещо друго?

— Знаеш ли какво се е случило с Майкъл?

Той се изненада.

— Мислех, че знаеш. Казват, че е паднал…

— Знам. Имах предвид… — Трудно й беше да го каже. — Трупът.

— Има сестра, която живее в Йорк. Изглежда е отишла в Черна гора и е върнала… него… у дома за погребението.

— Имате ли адреса й? Бих искала да й пиша.

— В „Човешки ресурси“ трябва да знаят. Сигурно е имало нещо в досието му, щом са успели да я намерят!

Марк се изправи и й отправи хладна усмивка. Имаше такъв вид, сякаш се готви да я потупа по рамото, но реши да не го прави.

— Зная колко ти е трудно да се справиш със случилото се. Най-доброто за теб е да си останеш вкъщи и хубаво да си починеш.

Моля те , искаше да му каже. Не ме карай да се връщам там. Но му позволи да отвори вратата и да я изведе от помещението. Смяташе, че ще я остави пред асансьора, но той отново настоя да я изпрати чак до улицата.

— Успех — пожела й. — Ако има нещо ново, веднага ще ти се обадим.

— Телефонът ми е изключен. — Тя изрови новия си мобилен от чантата и му каза номера. — Така можете да ме намерите.

Обаче знаеше, че Марк няма да го направи.

На връщане си взе ориз с къри и го изяде свита на дивана вкъщи. Вече беше започнала да напълнява, макар в болницата да беше отслабнала толкова, че не отдаде значение на това. Гледаше вторачено през прозорците предградията долу. Представяше си, че целият град е покрит със стъклен балдахин, затваряйки като в пашкул ежедневието на своите обитатели, а себе си отгоре как чука, за да я пуснат вътре.

След час в мрежата не намери никакъв Ласкарис в Йорк. Опита се да открие някои приятели, търсейки из онлайн профили, за да изрови телефонни номера за връзка. Обаче онези, които намери, не бяха актуални или не отговаряха; предположи, че повечето от приятелите й вероятно дори не са в страната. Тогава й хрумна, че всъщност нямаше чак толкова много приятели, и то от дълго време. Дори й хрумна да вземе да звънне на Хектор — наистина се почувства сериозно изкушена, но задраска тази идея.