Том Харпър - Тайната на мъртвите

Аврелий Симах се показва от една врата, поглежда през рамо, сякаш е в средата на разговор. Той е нисък набит мъж, който върви с тояга. Главата му е почти напълно плешива, само иззад ушите стърчат кичури бяла коса. Носи тога: изглежда се приготвя да ходи някъде, но за момента тя само подчертава колко е възрастен. Челюстта му обаче е корава, а очите, които ме наблюдават, са бистри като диаманти.

Разменяме си любезности и се преценяваме взаимно. Подозирам, че ме зачерква като озовал се прекалено нависоко войник, издигнал се противно на логиката, защото се е хванал за пешовете на един велик човек. Вероятно си мисли, че гледам на него като на изкопаемо от друго време, отминало преди сто години. Никой от нас не бърка изцяло. Обаче и двамата нямаше да останем живи толкова дълго, ако не си държахме очите отворени.

— Днес следобед ходи ли в Египетската библиотека?

Тоягата му драска по земята, оставяйки подире си змийска следа.

— Бях.

— Защо?

— За да чета. — Повдига една бухлата вежда, сякаш иска да каже: очаквах повече от теб .

— Какво чете?

— Разбира се, Аристотел. Сенека също харесвам много. Както и Марк Аврелий. Хиерокъл. Те имат общ език с хората на нашата възраст.

Маската на лицето му не е мръднала. Моята също. Тоягата му все още рисува фигури в прахоляка.

— Какво казват? — интересувам се аз.

— Колко е смешно да се изненадваш от случващото се. — Тоягата спира. — Представи си само какво съм видял през живота си. Граждански войни и мир. Понякога един император, друг път много, трети път — нито един. Странен култ, осъден от императора, и същият този култ — сега триумфиращ. Всичко се променя — дори боговете.

Да не ме мисли за юноша? Зная всичко това и няма да му позволя да ми отвлече вниманието, докато разиграва мърморещ старец.

— Един човек умря днес в библиотеката.

Лицето му не трепва.

— Александър Киренски.

— Познаваше ли го?

— Той беше приятел на императора. Дори само заради това си заслужава да го познаваш.

Възхищавам се на подбора на думите на стария философ. Дори само заради или единствено заради ? И двамата знаем, че така би могъл до говори и за мен.

— Видя ли го там?

— Библиотеката не е баня. Не ходя там, за да си търся компания.

— Кога си тръгна?

— Когато слънцето заобиколи писалището ми. — Той прокара длан през очите си. — Зрението ми вече не е толкова силно.

— Когато си тръгна, знаеше ли, че Александър е мъртъв?

— Не, разбира се. Иначе щях да остана.

— За да видиш какво се е случило?

— За да не будя подозрение.

Пауза. Гледам рибите в езерото, неподвижни като отражението на слънчевите лъчи. Къщата е близо до Виа Меси — голямата пътна артерия на Константинопол, но стените вършат добра работа, защото пречат на шума да прониква тук. Чувам прислужници вътре, които пълнят лампите и пренасят глинени съдове. Денят преваля. Слънцето се е спуснало толкова ниско, че се е промушило под перваза на източния портик, заливайки рисунките и статуите със злато. Очите ми се плъзгат по тях и спират.

— Кой е този?

Правя две крачки към бюста, който привлече вниманието ми, но гласът на Симах ме изпреварва.

— Хиерокъл.

Не прозвуча ли изненадан? Или е очаквал, че ще забележа?

— Чел ли си го? — пита той. — Трябва да го направиш. Той не е бил приятел на новите религии. Нито пък ти, както чувам.

Дали не се опитва да ми отвлече вниманието? Измърморвам старата изтъркана фраза на Константин:

— Всеки човек трябва да бъде свободен да се моли така, както смята за най-добре.

— Може би затова си изгубил милостта на императора — присмива ми се той. Не позволявам да ме предизвика. Трябва да знае, че това не е вярно, но въпреки това не спира. — Говори се, че вече не те виждат толкова често в двореца, както преди.

Продължавам любезно:

— В библиотеката имаше бюст на Хиерокъл. Някой го е използвал, за да разбие черепа на епископ Александър.

Още една пауза. Очите ни се вкопчват.

— Константин сега да не те е направил свой стационарий? Ловец на крадци, който завлича добрите хора в канавката? — Тонът му е равен, но лицето му с груби черти е пламнало от гняв. — Гай Валерий, глобата за отправяне на необосновани обвинения е тежка. Дори с императора зад гърба, се съмнявам, че можеш да си я позволиш.

— Всички знаят отношението ти към християните. — В далечния край на градината мога да видя малкия олтар на ларариума, където отдава почит на своите домашни богове. Чувам, че днес те не са твърде модни. Много семейства са ги скрили от чужди погледи в някое задно помещение, където спокойно ги пренебрегват.