Том Харпър - Тайната на мъртвите

Колко време ще изкарам така?

Криво-ляво оцеля още три дена. Насилваше се да се разхожда из Клапам Комън сутрин и привечер, като всеки път си поставяше малки цели: лятната естрада, езерото с рибките, спирката на метрото. Хвърли рекламите на храна за вкъщи и от супера си купи запас готови храни, като си каза, че това е напредък. Ровеше в интернет за новини по случая, но нямаше нищо. Взимаше си хапчетата.

И тогава пристигна писмото.

За малко не го изхвърли. Адресът и пощенските разноски бяха отпечатани на плика: заприлича й на друго предупреждение за телевизионната такса. Но на плика стоеше нейното име, а сега беше благодарна за всичко, което доказваше, че все още съществува за външния свят.

Не съм ли жалка , запита се тя, докато късаше плика.

Не беше напомняне да си плати телевизионната такса. Беше прост лист хартия, в чийто център бе изписан текст от три реда.

„Джени Роуч

16 Бартъл Гарт

Йорк“

Константинопол — април 337

Дългият живот с Константин ми беше позволил да си изградя определени мнения. Едно от тях гласи: тайната на величието се изплъзва от миналото. Миналото е мъгла, която винаги се стреми да те обгърне, хор от заядливи гласове, които съветват: предпазливост, сдържаност, умереност. Укорително „но“, натоварено с бремето на историята.

Един велик човек е недоволен от света и е нетърпелив да го подобри. Миналото като пречка от бъркотии. Един велик човек иска да рационализира света, да го преустрои според собствения си ясен ум.

Точно затова Константин никога не беше обичал Рим. Прекалено много история. Прекалено голяма бъркотия. Храмове, построени от кал и тръстика, дворци, засенчени от бедняшки жилищни сгради. На младини, когато ни учеха как Юлий Цезар е израснал сред плебеите в Субура 11 11 Квартал на нисшата класа в древен Рим. — Б.ред. , бях видял как това разбъркване на естествения порядък ужасява Константин. Величието и болестите, божественото и нищетата — преплетени в едно. Прекалено много история, твърде много призраци.

Аз също не обичам Рим.

Константинопол предостави на Константин празно платно, за да започне начисто (не буквално — тук е имало град от хиляди години: Византион — обаче друга страна на величието е да виждаш само онова, което ти е удобно). Затова новият град, Константиновият град, отговаря на неговата представа какъв би трябвало да бъде светът. Разположен е на нос, а не край блатист речен басейн. Разраства се методично, според класата на обитателите си: плебеите извън крепостните стени. После средната класа, търговците, дребните земевладелци и предприемачите — на изток към Филаделфиона. Следват сенаторите: спектабили и кларисими — големите им къщи са се подредили в опашка по посока на хиподрума като запалянковци в дните на състезания. И накрая императорският дворец на върха на носа. Отвъд него единственият съсед е морето.

Или поне на теория. На практика градът е само на пет години и вече започва да се отклонява от плана на Константин. В градината с прави лехи, която беше оформил, вече избуяват бурени. Между две вили по някакъв начин започна да се издига жилищна сграда. Господарска къща беше продадена и преустроена на апартаменти. Позабогатели търговци насила проникват в скъпия квартал. Предполагам, че това носи много повече скръб на Константин, отколкото варварите или узурпаторите някога са му причинявали.

Вървя нагоре по Виа Меси към двореца. В ръката си стискам свитък хартия — списъка на хората, които следобед са били в библиотеката, доколкото портиерът можа да си спомни. Последните два часа бях разпитвал онези, които още бяха там, но нищо не научих. Нищо не чули, нищо не видели — дори и трупа. Част от мен нашепва, че цялата работа може да е сложен номер.

Обаче кръвта по писалището беше достатъчно истинска, а в списъка има имена на хора, с които още не се бях срещал. Начело с прословутия враг на християните Аврелий Симах.

Аврелий Симах беше тук. Тръгна си малко преди да намеря трупа.

Аврелий Симах живее удобно близко до двореца, както се полага на безукорното му положение. Вратарят му ме гледа учудено, когато се представям: не може да повярва, че съм дошъл сам. Така протяга врат, за да види моята свита, че за малко да падне на улицата. Разбира се, той е твърде добре обучен, за да каже нещо. Пуска ме да вляза в перистила — градината, заобиколена с колонада. Бели шарани стоят неподвижно в правоъгълно езеро, а отгоре ги наблюдава квартет каменни нимфи. В сенките под колонадата зървам нарисувани сцени с излегнали се богове. Черни глави ме наблюдават от нишите. Всичко е много изискано и странно мъртво.