Том Харпър - Тайната на мъртвите

Йорк — днес

Градът се издигаше на хълм край мястото, където се сливаха две реки, а в най-високата му точка се издигаха квадратните кули на катедралата. Обгръщаха го високи стени — стени, които бяха отблъсквали пикти, викинги, нормани и шотландци по различно време, но сега не можеха да се противопоставят на колоните от превозни средства, точещи се през портите. Днес от другата страна на реката в сгради, които някога са били складове, се разполагаха богаташки апартаменти и редици модни ресторанти.

В мига, когато слезе от влака от Кингс Крос, Аби усети разликата. Лондон беше близък и топъл в резултат от триенето на десет милиона души и машини. Тук студът я накара да се зачерви. Фината мъгла оставяше влажен отпечатък върху лицето й, а облаците на небето обещаваха по-силен дъжд.

Тя излезе от гарата и навлезе в града през кръговото движение, което пробиваше дупка в стената. Отвън чакаха няколко надгробни плочи от отдавна изгубен черковен двор, потъмнели от времето и колите по кръговото движение. Мост и път я отведоха горе до огромната средновековна йоркска катедрала. Беше построена така, че да бъде по-голяма от човешкото съзнание, и сега, колкото и да бе странно, се извисяваше над града като пришълец от чуждопланетна цивилизация.

Вече беше краят на сезона, но пред нея все още се трупаха малки групички туристи. Уличен музикант свиреше рагтайм на отворено електрическо пиано; мъж, облечен като римски легионер, се опитваше да накара туристите да се снимат с него. Зад тях оставаше най-често незабелязан император от позеленял бронз, който седеше мързеливо на трона си и съзерцаваше главичката на ефеса на строшения си меч.

Дъждът се усилваше. Аби избърса капка от челото си и с изненада установи колко е мокра косата й. Тялото й сякаш попиваше влагата във въздуха.

Зад катедралата откритото пространство отстъпваше място на плетеница павирани улици, задънени пасажи и тесни къщи, притиснати една в друга. Сградите бяха от кафяви тухли и ниски, вероятно издигнати през последните четирийсет години, но древното излъчване на улиците някак си се прехвърляше и върху тях. Аби се промъкна под покрития вход на номер шестнайсет и натисна звънеца.

Вратата се отвори няколко сантиметра — толкова, колкото веригата позволяваше. Дребна жена в розов суичър и с джинси надникна иззад нея. Лицето й беше сбръчкано, черната й прошарена със сиви нишки коса беше вързана на хлабав кок.

— Вие ли сте Джени Роуч? — Дълбоко вдишване. — Вие ли сте сестрата на Майкъл Ласкарис?

Нямаше нужда от отговори. Можеше да го види в очите й: същите ярки любознателни очи като на Майкъл, макар и потъмнели от възрастта и болката.

— Казвам се Аби Кормак. Аз бях… — Какво? — Познавах го в Косово. Бях с него, когато… Извинете, че дойдох, без да се обадя предварително, но аз…

Жената не я слушаше — дори не гледаше към нея. Надничаше над рамото й към пустата улица и дъжда.

— Сама ли дойде?

— Да, но…

— По-добре влез.

Трудно беше да си представиш Джени като сестра на Майкъл. Всичко в него беше открито, екстровертно, безгрижно, а Джени, напротив, изглеждаше неустойчива и убийствено сериозна. Майкъл беше неизлечим мърляч, а Джени поддържаше къщата си безупречно чиста. Аби беше кацнала на диван с тапицерия на рози и отпиваше чай от истинска порцеланова чаша. Всяко свободно място беше заето от рамкирани фотографии, цяло безмълвно събрание ги наблюдаваше. Избледнели образи на деца по шорти и рокли на цветя през летните ваканции; юноши с дълги коси и неловки усмивки; горди възрастни, прегърнали бебета. Аби се запита кои ли са всички тези хора. В чистата къща нямаше признаци да живеят деца, а Майкъл никога не беше говорил много за своето семейство. Винаги оставяше впечатлението, че то е твърде издигнато, но тази малка, притисната от съседните сгради къща го опровергаваше.

Няколко от рамките бяха празни — слепи прозорци — снимките от тях наскоро са били извадени.

— От полицията ми казаха, че си била там — каза Джени. — Исках да се свържа с теб, но не знаех как. Не пожелаха да ме пуснат в болницата. — Тя забеляза объркването на Аби. — В Черна гора. Бях там за трупа.

— Да, разбира се. Казаха ми.

— Накараха ме да го разпозная. — Джени потрепери. Чаят в чашата й се люшна, но не се разля. — Никога не се съгласявай да правиш такова нещо. Бил е от три дни във водата, когато са го извадили. Ужас. Мислех, че ако не го огледам както трябва, ще решат, че не съм си изпълнила задачата. Едва не повърнах върху му.